Стоя отново, потънала в мислите си. А мислите ми се реят някъде... някъде, където не съм била досега, но много искам да отида. Място, където щастието и тъгата вървят ръка за ръка. Помагат си в името на нещо велико. Нещо, което всеки мечтае да срещне, всеки мечтае да изпита. В името на любовта. Тази проста думичка значи толкова много за някои, значи много и за мен. Все още не съм успяла сама да разбера какво точно се крие зад нея, какво точно представлява това толкова красиво чувство, за което всички говорят и към което всички се стремят. Казват, че било вълшебно. Че те променяло изцяло, карало те да погледнеш с други очи на живота, да се усмихваш по-често, дори и за незначителни неща. Опитвам се да си представя. Да си представя какво би било да обичаш някой толкова силно, че да си готов да направиш всичко за него. Да промениш живота си, да го изгубиш дори... Да, и при любовта не всичко е само щастие. Има ги и тези моменти, които те карат да плачеш и да се питаш има ли смисъл във всичко, което вършим, в жертвите, които правим. Моят отговор е да. Защото, когато мисля за нея, когато мисля за любовта, аз си представям с какви прекрасни мигове ще ме дари тя, когато я срещна. Как ще се будя всеки ден с усмивка и тя няма да слиза от лицето ми. Как ще преодолявам трудностите, отново с усмивка. Защо ли? Защото ще знам, че си струва. Нищо не би имало значение, никакви препятствия не биха ми попречили да се наслаждавам на любовта, когато я срещна. А аз я чакам с нетърпение... и гледам с пламък в очите към деня, когато ще я хвана за ръка и ще я преведа през живота ми, за да му придаде още повече смисъл. Не бързам... защото знам, че тя ще дойде. Рано или късно, ще дойде...