И дъжд се сипе на парцали, големи, триъгълни и грозни. Защо си взех днес чадъра, като вече съм прогизнала отвътре в черна тиня и безсмислие? Цедя последните минути на времето, което имах. Душата ми предсказа бясна буря. Намусено е вън небето разпнато и утре може да го няма. Като гледам още днес ще се разкапе. Защо пък не? С него и аз ще изтека.
Пясъчния часовник завъртях, в мига, в който проплаках. Кой песъчинките пресмята и кой за лихвите се грижи? Това, че заложих си душата, някой отброи ли? Утре може небето да не видя. Оставям след вс яка моя крачка малък знак, че съм тук, да не ме забравят и да ме заключат отвъд, още докато ме има. Страх ме е, че само часовникът ми ще остане, отброил отдавна своето време. А очите ми каквото са видели, ще го затворят завинаги под клепачите студени. Потърсих Божествения мир, но с Бога на общ език не заговорих. Потърсих оправдание и сред демоните тлъсти. Мъката в гняв да удавя не успях, душата съдник силен се оказа. Отказах се и от проклетата в мен. Останах гола, без покровител, а сърцето съхне и се рони от полъха на всеки изминал ден. Яде отвътре чернилката коварна. Краде и младост, и надежди. Последно утре все дочаквам. До кога? Някой може ли да каже?
Вятърът се усили. А на мен ми стана още по-грозно. Чадъра изхвърлих, няма от какво да ме запази. Каквото е отвън, такова е и вътре. Не ме е страх. Скоро ще се свърши. Дъжд от часове, грехове и правди на едно се излива. Дано само канавката не се задръсти.