Рая гледаше през малкия прозорец как кристалните снежинки тихо се сипеха от небето и се трупаха на двора. Спомни си, че някъде беше чела, че всяка една частичка сняг е с перфектна, уникална форма. „Природата наистина е най-добрият художник.“ каза си момичето, „Тя, не Бог...“, добави сухо съзнанието ú. Мрачни мисли преминаха през ума ú я накараха да пресъздаде част от разговора от по-рано:
- Богохулник, не те ли е срам в навечерието на Коледа да ми ги говориш такива! – бе казала тя на най-добрия си приятел.
- Отвори си очите, Райче, не си дете вече, време е да параснеш – беше отвърнал Михаил с усмивка. – Замисли се – кой определя кое е правилно и кое – не е? Кой наказва или прощава? Кой ти помага или те оставя? Хората, чисто и просто те. Няма ад и няма рай, има просто земя. Никой не ни гледа отгоре и не следи какво правим, всичко това са измислици.
Рая стоеше плахо и се чудеше какво да отговори. Бяха я възпитали в християнска вяра и всичко това ú се струваше абсолютно лъжовно, но една м ...