Дядо ми – бащата на майка ми, беше тъжен и деликатен човек. Той много рядко се усмихваше и като се напиеше, казваше на баба, че някоя сутрин ще го намери обесен на асмата в двора. Всяка вечер, той напиваше болката си с Мавруд, приготвен от лозето на двора. Спомням си, че през студентските години бяха пуснали една фанта, която много наподобяваше на изцеден сок от същото грозде и обичах да се наливам с нея, за да се приближа поне малко до бъчвите в избата на детството си. Тогава си спомнях и за песните на дядо. Такава песен може да те разплаче, само ако я изпее кървящо родопско сърце. Дядо ми имаше такова сърце. Беше сирак и все казваше, че се е наситил на мъка в тоя живот. Отраснал, висок, жилав мъж, живял в центъра на планината с повереното си стадо и, когато превтасал за женене, започнали да му търсят булка. Намерили му я в града, тя била на 16 години, диво и дребно момиче. Косата ѝ била по голяма от нея и като седнела да я реше, ветровете се събирали да разплитат къдриците ѝ. Дядо ми ...