Дъждът вали, а вятърът духа срещу мен. Очилата ми са мокри и в непрогледна мъгла. Нищо не се вижда, но аз вървя.Вървя! На гърба си нося сак. Голям и черен. В него има нещо много важно.Там лежат десет години от живота ни. Съдбите на един живот, преминал, като миг през Вселената.

Там в сака са едно дете, което се прибира само вкъщи, на студа. Една жена, пожертвала се за семейството и любимите хора и заминала далеч на запад. Аз съм човек борещ се с вятъра. Спирам да си почина. Бъркам бавно в сака. Там е Ейприл. Някой, ще кажат:"Какво толкова? Обикновено черно куче с големи къдрави уши. Не! Това е нашата Ейприл, оперирана и много болна.Толкова е студена. Мятам тежкия сак на гърба си. Бързам срещу дъжд и вятър. На гърба си нося десет години изстрадани, наши. След светофарите спирам. Изнемогвам, оглеждам се за помощ. Няма никой и нищо. Ейприл лежи почти безжизнена в стария голям сак. Тогава се спирам: "Какво можеш да направиш ти, за да се отблагодариш за десетгодишната безрезервна обич и вярност? Обич на едно невинно същество, изпаднало сега в беда?". Изправям се и слагам сака внимателно на раменете си. Разкопчавам якето си и с бързи стъпки поемам срещу дъжд и вятър. Сякаш се нося над големите локви.

Мисля си: "Ейприл ти заслужаваш това! Ако трябва ще те нося до края на света!"

Сълзите ми се сливат с дъжда,а той вали и вали... Отнася прахта и боклуците от асфалтовия път. Изтрива нашите последни следи от него. Навярно никой след време няма да помни, че и ние сме минавали по него... Но ние бяхме!

 Пловдив

 04.05.2016