Пустинята има свое дихание, което може да се усети само нощем. Само когато използваш собствените си нозе .

Само когато от три дни си без вода и храна.

Присъствието на Смърта изостря сетивата и в сърцето ти възкръсва плъмъка на най – тънка чувствителност.

Усещаш зрънцата най – фин пясък , вдигнати от слабия нощен полъх , туптенето на малки нозе - встрани от теб пустинно мишле е излязло от дупката си под пясъците за да търси скорпиони и паяци .... Нежен звук на влачещо се членестоного коремче – там паяче или скорпион е тръгнало, за да търси някое гладно мишле ...

Пустинята си играе със своите рожби ... Тя не знае пощада .

Тук оцеляват само силните. Безименният пое дъх , стегна измуреното си тяло в хватката на волята. За пореден път, отново и отново се плъзна напред в нощта. Равномерните му крачки го отдалечиха от мястото, мига на почивката. Равномерно дихание, равномерно , елегантно пръплъзване в лунната сянка на Дюната над него. После заобикаляне и гмуркане в сянката на следващата Пустинна Вълна . И така до безкрай. Само отвреме на време вдигаше лице към ясното , оцъклено звездно небе. Двурогото нощно светило и неговата свита безстрасно наблюдаваха света, в който една нищожна двукрака буболечка се бореше да оцелее.

За тях сигурно беше все едно .... история, повтаряща се от началото на епохите .

Но на човека не му беше все едно. Щеше да умре ..

Знаеше, че е минал твърде на север от оазиса .... един такъв малък , загубен сред безкрайните пясъци оазис. Не разполагаше нито със компас, нито със сектант, дори часовник нямаше ... само някакъв вътрешен, недоловим инстинкт му подсказваше, че е подминал оазиса или в момента се намира твърде на север от него.

“Така реших, така трябва да бъде. Останалите от бандата се съгласиха да не ме преследват .... ако Пустинята прости греховете ми – те ще зачетат избора й .... Само дето Необятната ще ме погълне. ”Мъжът заобиколи поредната дюна, ориентирайки се по звездите. Те му позволяваха да спазва приблизителната посока – но нищо повече .... щяха да го гледат как отпада все повече и повече .

“Толкова съм уморен, че копнея да дойде Слънцето, да дойде топлината. Копнея да се заровя в пясъка и само главата ми да се подава над повърхноста, сгушена под миниатюрния навес на наметалото, окачено върху забитата вертикално сабя.”

На тази светлина пустинята представляваше замръзнало море – студено, смразяващо, във всички оттенъци на сивотата, черното и мъртвешки бледото. Щеше да умре, но не и преди да се е борил до край .

Мъжът спря да миг и се вслуша в Пустинята. Не с ушите и не с някакво шесто чувство, а със сърцето си. Така , както детето понякога се буди внезапно и се вслушва в диханието на майка си ... в онова , неизразимо, недоловимо нещо отвъд, преди звуците .... Нещо трепна в него и бягащият леко промени посоката си .

Всъщност дори не го осъзна .

Умората, напрежението да мине колкото се може повече разстояние преди четвъртия изгрев, откакто тече доброволно наложеното изпитание .... бездушната светлина на луната и звездите, присъствието на Пясъчната Вселена около него .... тези неща полекичка го бяха докарали до дълбок, несъкрушим транс, до едно мистично състояние на сливане с зъмръзналия в своето тъмно безвремие пясъчен океан ....

Краката му сами го носеха, дробовете му сами поемаха и издишваха, очите сами намираха необходимите най – добрите места за стъпалата .

... Час, два, три. Като насън забеляза, че луната се е плъзнала по небето, че малък ветрец се беше закачал за малко с него, опитвайки се да надникне в гърлото му, защитено от тъмно мръсножълтия шал пред лицето му ... нищо не можеше да го учуди, същевременно нищо не би пропуснал от шумолящата коприна на битието оклоло него. Нищо не оставаше скрито от Съзнанието му, трескаво горящо в едно угасващо от изтощение и жажда тяло .... Това беше последната нощ на борба срещу Съдбата и Пустинята .. Ако преживееше идещия ден щеше да умре утре вечер. Така трябваше ....

Заобиколи поредното препятствие и спря изумен ....

В първия миг изпитваше парадоксалното желание да продължи, да продължи напред .... Трябваха му няколко секунди, не няколко вечности, няколко удара на сърцето ... за да проумее, че Пустинята го беше пощадила. Беше впила нокти в неговото сърцето и беше изтръгнала от там миналото му, греховете му, убийствата му ... Нима Бог и неговата Необятна Дъщеря щяха да го пошадят, ако не му бяха простили, ако ........ Няма значение ...... Безименният падна на колене и опря с юмруци ледената зърнеста повърхност пред себе си. От бузите му се стичаха две сълзи. Влагата в очите му размазваше светлините от пламъците на факлите ... превръщаше местещите се сенки на хора и животни в странен, вълшебен калейдоскоп, театър на магически фигури по сънената повърхност на пясъка ...

Беше спасен. Извика, за да привлече вниманието им и се надигна. Изведнъж усети цялата умора на света, цялото изтощение на времето, стрило древните планини на тази земя в море от скален прах. Надигна се тромаво и извика – отново и отново и отново. Залитна към спящите на стотина метра от него фигури и отново падна на колене. Дори не беше подозирал, че е толкова изтощен ... Изчака ги да наближат към него и бавно се отпусна в топлата прегръдка на безсъзнанието .

Хората от кервана забелязаха припадналия и свърнаха назад към тъмното петънце, в което се беше превърнал. Няколко чифта силни и внимателни ръце го вдигнаха и отнесоха в палатките на един от камиларите. Там лекарят безцеремонно ги изогни, натирвайки дори собтвеника на палатката. Пред властното му държане отстъпиха дори ръководителят на експедицията и арабинът водач.

Те двамата излязоха от тясното, задушаващо пространство между чергите и спокойно наблюдаваха как останалите членове на експедицията се пръскат по приготвените за места сън. Повечето бяха местни придружители на шепата европейци, дошли за техните си ингилишки работи в суровите им и негоспоприемни земи. Всъщност разните камилари и мулетари дори не се интересуваха каква е крайната цел на тези арогантни, умни и в същото време безпомощтни в пустинята люде. Знаеха само, че им плащат щедро за да ги преведат през НЕЯ.

В това време ръководителят на групата- мистър Джак- отклони поглед от гъвкавия гръб на жената на посланника и впи очи в облаците, идещи от изток. Можеше да се зъкълне , че са се появили заедно със странника... но само сви рамене, докато мислите пареха ума му: “ Ако започнеш да придаваш мистичен смисъл на такива съвпадения значи е време да изоставиш пустинята. Не за друго, а защото тук всяко сибитие и съвпадение изначално носят такъв тайнствен смисъл. Тук всяко действие се претегля на най - първичните везни на света - тези на живота и смъртта. Ето този човек ни откри минути преди внезапната поява на буря, идеща без предизвестие.... Има ли тайна в това? Ако тя го беше изпреварила той просто нямаше да ни срещне... освен ако тя не е вървяла полекичка по петите му. ”Мисълта накара устните му да се разтеглят в кротка и безмълвна усмивка. Помисли си дали да не удари един тютюн...

- Трябва да сложим въжета между палатките – прекъсна покоя му водачът арабин – небезизвестният Хамуд. Европеецът кимна и обходи с поглед скупчените една до друга палатка. Посочи откъде да почнат и се заловиха за работа. Пипаха бързо и сръчно, с опитни пръсти и свършиха за има няма десет минути. После без излишни думи като един се запътиха към заслона, където беше останал лекарят с непознатия.

Откриха, че медикът беше привършил обстойният си преглед и се колебаше дали да даде вода на непознатия или не. Пред погледите на Хамуд и Джак той навря ампула с амоняк под носа на странника и го събуди. Човекът отвори неразбиращо очи, но при вида на манерката веднага живна, дори се опита да се надигне. Лекарят натисна рамото му и поднесе устието към лицето на легналия. Позволи му няколко глътки и безкомпромисно издърпа вещта обратно .

– В това състояние многото вода ще ви убие – рече меко възрастният, прошарен мъж.

Изглеждаше много странно - изключително висок, прегърбващ се дори и седнал, съсредоточен и в същото време грижовен като начинаеща медицинска сестра. Но всъщност притесненията му идваха от опита - и друг път беше попадал на хора, черпили с пълни шепи от най - дълбоките резерви на организма си. Мъже и жени, преминаващи границите на невъзможното, само за да угаснат след това, след като хватката на волята отпусне изцеденото до край тяло. В момента обаче не можеше да направи нищо повече за този си пациент. Цъкна недоволно с език и излезе . Чергилото излющя след него и Джак с бързо, опитно движение го дръпна и затегна вървите му. После се обърна към непознатия :

- Съжалявам, че придирям - виждам, че още сте отпаднал ... Но нямам време за любезности ... Кой сте вие. Непознатият не отговори веднага. За момент просто продължи да лежи с широко отворен, невиждащ поглед . Джак помисли, че другият не го е чул и понечи да повтори въпроса си. В този миг напуканите устни на човека се размърдаха . Отговорът беше почти шепот :

- Нищо съм ...

- В час ли си човече - повиши леко глас водачът на експедицията .

- ... Подложих се доброволно на Изпитанието ... изтощението беше твърде силно и шепотът за миг прекъсна - ... Бог и Необятната ми дадоха прошката си .... - отново пауза - ... живея втори живот ...

Джак се намръщи и понечи да разтърси лежащия, който очевидно бълнуваше. Но изражението на Хамуд го спря. Завъртя очи и без думи попита мълчаливия арабин дали разбира ситуацията. В отговор получи загадъчно кимване. За момент се възцари мълчание. Никой от тримата не продумваше. Само вятърът виеше и тънките стени на палатката вибрираха с почти хипнотизиращ ритъм и звук. По някакъв странен начин прииждащият грохот на пустинята се превръщаше в усилваща се бучаща тишина .

Непознатият бавно, като на сън се напрегна и успя да се изправи. Със сковани от изтощение треперещи ръце се пресегна към сабята си . Грижовни ръце я бяха свалили от него, за да го сложат да лежи по -удобно. Сега обаче той се пресегна на колене и я взе. Другите двама не показаха с нищо, че действието му ги притеснява. Само Хамуд с крайчеца на окото си забеляза как Джак с открито спокойно движение се пресегна и извади пистолета си от кобура. Странникът явно не забеляза това, защото съвсем хладнокръвно извади острието. Сложи го на пясъка. Притисна го с коляното си. Напрегна мишци и се опита да дръпне нагоре ръкохватката. Ефесът се изви като змия, после като млад гъвка клон . Затрептя в изнурените ръце и ... изведнъж се разнесе пукот.

- Искаш ли да ти помогна за копането - попита в царящата тишина Хамуд. Непознатият кимна без да пророни дума. Арабинът също му кимна и взе една от металните паници зад гърба си. Започна да копае дупка и то съвсем сериозна по размери. Непознатият помагаше колкото му стигаха силите, а след миг - с настръхнали косъмчета по тила - се включи и Джак. Свършиха бързо - и в този миг Хамуд рече:

- Трябва да сложиш и парченце от дрехите си. Гостът изхъмка и уви двете парчета от сабята си в мръсния си тъмножълт шал. Положи вързопа в дупката. Не бързаха да зариват. Стояха в мълчание и изведъж Джак рече :

- Как е името на този когото погребваме? Хамуд го погледна косо, уверявайки се, че белият мъж е наясно със собстения си въпрос. Кимна удовлетворен. За него беше искрено щастие, че в този момент се намира в присъствието на питащия. А непознатият се усмихна :

- Викаха ми Черно Слънце - усмивката му помръкна, очите му се затвориха и той започна. Говори тихо, глухо и дълго. Беше безкрайна история за мрак, огорчение и подсилваща се взаимна агресивност- между него и целия останал свят. Беше история, която започваше със един студент по философия, дете на бедни и честни родители, с посечена от друговерци първа любов... и завършваше с водачестото на Скорпионите от Отровния Кладенец. Започваше с учителстване в далечна страна, наречена Македония и завършваше с грозни кошмари, в които сънувал отсечените от него ръчички и глави на деца. Накрая не издържал повече гърчовете на душата си. Казал на другарите си, че ще подложи на изпитанието на Пустинята. Дори и Тя да го пощади- човекът, който ще излезе от пегръдката й- няма да е техният водач. Дал им камилата си, чергилото и мехя си с вода. Тръгнал пеш..... Това било всичко....

Когато свърши Хамуд попита :

- Как е името на мъжа, който погреба Черно Слънце? Как се казваш СЕГА? Странникът мълча много дълго... Дълго и мъчително. Накрая изведнъж очите му се разшириха от придошлата болка:

- Черно Слънце – рече го едва едва, по – скоро с предихание, отколкото с истински звук. Но името накара Хамуд да кимне , изпълнен с усещането за мига. Мъжът беше дал правилния отговор. Единствения правилен отговор. Питащите очи на човека отсреща молеха за обяснение и той реши, че мъжът има право на такова:

- Дадена ти е прошка, не забрава ... Слънце - усмихна се, защото усети, че другият е бил вътрешно готов да разбере неговия отговор. После рече почти ласкаво – сега поспи. Сънувай небе и градини с рози. И нека душата на твоята съпруга се върне за миг при теб. Нека гробът на прекършената от теб сабя ти бъде копринена възглавница. Сънувай убитите от самия теб - без белези от твоите удари и с прошка в очите... Твоите лутания и падения свършиха. Дано до края на дните си вършиш само добро и сърцето ти е леко.

Спи сега.

Но Черно Слънце не затвори очи. Ръката му се пресегна към колана и извади кама. Подаде я на Хамуд:

- Остани още малко... И направи необходимото, ако видиш, че имам кошмари. Ако започна да пъшкам и да плача на сън нали ще ми дадеш последното изкупление.

- Да - отвърна арабинът и пое късото оръжие, което натежа в дланта му както никое парче метал до сега. Дори го погледна, защото за миг му се стори, че гори, нажежава пръстите му. Когато върна взор към странника го видя вече дълбоко заспал. Гмурнал се в съня с доверието на дете, стиснало пръста на своята майка в шепичката си...

Десет минути по - късно лицето му се изкриви, устните проплакаха и от очите се стекоха сълзи. Мъжът с камата не бързаше – молеше се пристъпът в душата на спящия да отмине. Той отмина, но само за да се върне отново и отново... и отново.

В този миг Хамуд разбра, че има грехове и грешки, които не може да ти опрости дори Неизбродната. Неща, които не могат да се изкупят по никакъв начин. Когато осъзна това напълно - погледна мистър Джак и той разбра, че трябва да излезе...

“ ... По силата на собствената ти молба, Слънце,... се нагърбвам да дам последна милост на твоята виеща душата... почивай с мир и дано на небето срещнеш любимата си.”... Ръката му рязко се протегна и върхът на стилета докосна в светкавична целувка едно око, потъвайки през него навътре в грешната плът. Още преди да си поеме дъх видя как лицето на спящия се успокои. Грозните сенки на миналото се оттекоха от изражението му и то за миг му се стори дори красиво.