Февруари е странен месец. Доста негови близки хора бяха предали последен дъх именно през дните му. Като че ли той самият се променяше тогава. Слагаше някаква защитна маска, затваряше се в себе си. Ежедневието му добиваше една отегчителна гама, в която контрастът бе задължителен за спасението му. Само че шепата му истински приятели вече бе навън и търсеше щастието си в други граници. 
Жената, която беше превзела сърцето му, му каза нещо, което бе започнало да трови часовете му в рамките на черния месец. Дотолкова бе огорчен, но не от нея, а от онова, което задвижваше нещата по онзи невъобразим начин. Много дълбоко в себе си бе открил едно изречение, което го бе удивило. Бе се примирил, че ще я загуби. Изобщо не искаше да я изпуска. Но знаеше, че не може да промени предначертаното. Сякаш бе изгубил надежда. Сякаш най-хубавото, за което мечтаеше, се бе изпарило и на негово място се бе настанило примирението.
Излизайки от душ кабината уви кърпа около кръста си. За момент улови вниманието си в огледалото над тоалетката и отново заби поглед. Скъси брадата си до ефекта на тъкмо набола, изми лицето си и втри освежаващ лосион. Излезе в тъмния коридор на апартамента и тръгна към стаята си. Избра дънки и едноцветна тениска. Щеше да се разходи, после да си вземе готова храна и може би да гледа филм.
Телефонът му вибрираше под нощната лампа в хола му. Видя пропуснатото обаждане тъкмо когато се канеше да заключи след себе си. Набра номера. Стана му още по-странно. Тя, по принцип, не го търсеше, ако нямаше нещо важно.
– Добра вечер. – беше й забавно.
– Хей, извинявай...
– Ще дойдеш ли да вечеряме? Приготвям разни неща.
– Сигурна ли си? – чу въздишката й.
– До сега да се беше качил в колата...
И му затвори. А защо бе така развеселена?! Поклати глава. Не можеше да скрие усмивката си. Взе якето си и тръгна по стълбите надолу. Купи вино от близкото магазинче за алкохол и шоколад. Със стафиди. Любимият й. Беше запомнил абсолютно всяка подробност около всичко, което тя предпочиташе. Интересуваше се от нейните интереси и нещата, които харесваше. Когато се запознаха, я попита дали обича кафе. Тя го изгледа и кимна към цигарите си. После каза нещо закачливо. Чувството й за хумор бе любимото му нещо в нея. А в шегите й винаги имаше нещо повече от истина. Думите й бяха знаци, а когато се осмеляваше да ги съчетае в изречение, му разкриваше още един път към сърцето си. Интересни бяха техните комуникации.
Бе развълнуван дори да не го показваше на света. Съвсем спокойно поздрави продавачката, след това остави мълчаливо рестото си на един бездомник. Не превиши скоростта, нито пък пусна музиката в колата си прекалено силно. А имаше навика. И тя неведнъж го бе споменавала на приятелките си, но това по-скоро забавляваше и самата нея.
Спря пред къщата й, а кучето на съседите го посрещна. Често излизаше от двора си и се разхождаше в този на приятелката му. Тя обичаше да се занимава с него, особено сутрин, когато пиеше кафето си под слънчевите лъчи. Отдавна му се искаше да си има едно малко такова, което да му прави компания. Наведе се и го погали.
– Хей, да не й забравим шоколада, приятелче... дано да я впечатлим. – засмя се ниско.
Малкото и пухкаво бяло куче наклони глава. Сякаш му помагаше в изненадата. Очичките му блестяха, радваше се, че някой му обръща внимание.
Беше оставила отключено. Затвори след себе си без да вдига шум и се качи на втория етаж. Видя я в кухнята. Ухаеше наистина добре. Измери го с очи и продължи да довършва започнатото.
– Здравей. – наведе се и докосна бузата й.
Тя не беше от податливите. Нямаше да му прости просто така мълчанието му през изминалите две седмици и половина. Беше го оставила да си помисли за някои неща. Но бе запозната и как понякога се засягаше и започваше да търси вината у себе си. Затова просто го покани. Трябваше да поговорят. Усмивката й плъзна, когато той остави виното и шоколада на плота. Изчака го дали ще каже нещо. Нямаше намерение да започва с въпросите си още от вратата. Наблюдаваше го скришом. Беше оставила разни неща, които той да нареже. Написа му един невидим плюс. Поне за сега. Тя не бързаше за дискусията им, а той, може би, бе взел виното, за да развърже езика си. Трудно му бе да говори за чувствата си. Усети парфюма му около себе си и повдигна вежди. Не можеше да отрече. Привличаше я всичко в него. Поддържаше се, имаше атлетична фигура, беше хубав мъж.
– Как мина денят ти? – съсредоточи се той, докато й помага.
И тя започна да му подава плавно информация. После се завъртя около него, за да вземе една чиния и го настъпа нарочно. Погледите им се срещнаха и си казаха нещо. Искаше му се да я прегърне силно и да забравят за станалото.
Седнаха на дивана пред малката стъклена масичка и там вечеряха. През цялото време гледаше в очите й, сякаш вниманието им представляваше наркотик, от който той имаше нужда. Мислеше си колко секси й седят очилата. Наблюдаваше я, защото му липсваше. Бе осъзнал, че всичко, което се бе случило, бе просто едно изпитание по пътя им. И че няма от какво да се притеснява. Че подобен тип „кавги“ бяха част от цялото, по което те двамата вървяха.
Изпи три чаши вино и всеки път й предлагаше, а тя отказваше. Не обичаше алкохола. Но пък на него му помогна за равносметката, докато я слушаше. В края на нощта продължи да я изучава, докато тя се разхождаше в кухнята. Това бе неговата жена. И никоя друга нямаше да се намести в сърцето му. Обожаваше я. Защото бе различна. А за нея най-ценното бе, че той я гледа. И че гледайки я... всъщност я чува.