Февруари е странен месец. Доста негови близки хора бяха предали последен дъх именно през дните му. Като че ли той самият се променяше тогава. Слагаше някаква защитна маска, затваряше се в себе си. Ежедневието му добиваше една отегчителна гама, в която контрастът бе задължителен за спасението му. Само че шепата му истински приятели вече бе навън и търсеше щастието си в други граници.
Жената, която беше превзела сърцето му, му каза нещо, което бе започнало да трови часовете му в рамките на черния месец. Дотолкова бе огорчен, но не от нея, а от онова, което задвижваше нещата по онзи невъобразим начин. Много дълбоко в себе си бе открил едно изречение, което го бе удивило. Бе се примирил, че ще я загуби. Изобщо не искаше да я изпуска. Но знаеше, че не може да промени предначертаното. Сякаш бе изгубил надежда. Сякаш най-хубавото, за което мечтаеше, се бе изпарило и на негово място се бе настанило примирението.
Излизайки от душ кабината уви кърпа около кръста си. За момент улови вниманието си ...