Много е странно това чувство. От онези – странно хубавите. Усещаш, че само след секунди животът ти ще се промени. Летиш, а нещото все още не се е случило. Всичко се крие в емоцията. В това, което се е зародило в самия теб, преди още да е посято.

Приличаш ми на пролетна буря. Закъснял дъжд. Късна нежност. Приличаш ми на уханен ураган. Тихи песни. Приключенски разкази. Ти си цвят. Фуния от съдби. Затова си толкова различна и специална. Плод си на остарели към днешна дата „стереотипи“, граници, които вече чезнат. Защото хората се насочват към нещо много по-ценно за самите тях, а не за очите, които уж се правят, че ги „гледат“. Ти танцуваш нощем, носиш светлина и веселба вече няколко живота насам.

Така бих я описал. Кратко, защото нейният образ не се нуждае от запълващи епитети. Тя е огън. Нещо, което помита със своята сила. Нещо, което за мен значи обич. Защото може да ме врече на силна и всеотдайна любов и то съвсем естествено, нещо, което може и да ме убие. Но нека не цапаме този прекрасен вихър с тъжни мисли...

Наблюдавах я как пие кафето си. И колко грациозно всмуква от никотина. Изпушвах две цигари след нея. От наслада. От това, че съществува. Обожавах я. И я извисявах с порока. Започнах да пия, когато я срещнах. Бе от радост. Казвах й: „Ти ме караш да пия – от болка и от радост“. Не можех да я достигна просто така. Тя беше моя, но принадлежеше на света...