Искате ли да ви разкажа как един град уби лудостта си? Обърках ли ви? Аз съм объркана също.
Това се случи на 19-и февруари. Честваха се 137 години от смъртта на Апостола - Васил Левски. Тържеството на площада беше страхотно. Купища хора: стари, млади, щастливи, луди... Изправени най-отпред стояха националистите на града. Вееха знамена и пееха песни. Националисти - горди, силни, с кубинки и шапки. Слънцето печеше в очите им. А те бяха горди! Изправени пред паметника на дякона. Горди!
Стичаха се хора да поднасят цветя. Пред паметника се червенееше път от карамфили. Къдрави, с кървави цветове. Четни, красиви, изящни. Минута мълчание и всички долу, на колене, пред светеца на България. С благодарност, че сме тук сега. С гордост!
Церемонията свърши. Градът се разпръсна, а цветята останаха - червени и будни.
Бях запазила едно цвете. Държах го и пресичах усмихната центъра. Слънцето озари този ден на възхвала. Светлина целуваше земята и, въпреки калта, всички бяхме усмихнати. Срещу мен с леко л ...