5. Чико Чиков стоковед
Сградата на ВТО „Гурбетимпекс” беше на пъпа на града. В помещенията на бившия публичен дом сега се беше настанила авторитетна търговска организация. Стоката беше с особени характеристики. Инжинери, математици, физици, химици, геодезисти, землемери, ветеринари, лекари и зъболекари и десетки други български специалисти с титли и научни степени, с дипломи и специализации. Ергени и моми, женени и разведени, вдовици и порясани. С една дума стока разнообразна, като магазин за „хиляда и една стоки”, а бяха почти съседи и по адрес.
Канцелариите бяха малки, само за един, максимум за двама, та разговорите на четири очи бяха лесни.
Чико заемаше самостоятелна стая в дъното на коридора на последния етаж. Над него беше само Господ, и той се възползваше от ситуацията, винаги когато му беше изгодно. Кореком продаваше само във валута и някои българи бяха готови и душите си да продадат за някой и друг долар. Хей, конвертируема валута беше това, майтап няма.
Другаря Чиков седеше на въртящия се стол, дълбоко замислен и захапал цигарата, бълваше стълбове пушек към ниския таван на канцеларията. Бюрото му беше затрупано с разноцветни папки, писма, разни бумажки и чаша кафе. Днес трябваше да реши съдбата на няколко кандидата за работа в една арабска страна. Всички бяха минали успешно интервюто, бяха одобрени от арабите, но бяха много. Трябваше да се подберат най-добрите, най-подходящите, тези на които можеше да се гласува доверие. Довери, хммммм. В наше време човек на себе си не можеше да има пълно доверие, камо ли на непознат. Имаше ги всякакви. Гледаш го сериозен човек, добър специалист и език знае, а след 3 месеца ти изпрати картичка я от Монреал, я от Калифорния. Шибан народ, си каза Чиков и отвори жълтата папка. От снимката го гледаха влажни черни очи, като на шест годишно теле. Химичка по образование, работеше в кооперация „Хигиена” като козметичка, разведена с едно дете. Дали щеше да тръгне с детето, или не? Чиков трябваше да изясни този въпрос и затова я беше извикал за справка към края на работното време.
В зелената папка беше брадатия учен, дето все даваше акъл. Имаше сума титли и отличия. Голтак, ама арабите много държаха на него. Труден казус.
На вратата се почука и след секунди в тесното ù отверстие си показа муцуната оня инженер от Сливен. Черен като калайджия, с препоръки от местните служби, като верен на Партията човек. Френски бил учил в забавачката, даже играл в новогодишна пиеска. Понастоящем работел в „Охрана на труда” в текстилния завод. Бяха му написали характеристика, като за Генерален секретар на Партията. Трудна работа, как да го изхвърлиш. Може и анкета да предизвика. Чико му каза да влезе, покани го да седне. Изслуша го внимателно и му рече да си ходи в Сливен и да е спокоен. Ще се уреди. Да чака съобщение.
Тъкмо инженерът си беше отишъл и на вратата пак се чукна. Този път беше оная даскалица от Карнобат. Беше облекла рокля като бански костюм, кажи речи полугола. Циците ù надничаха от гнездата си като новоизлюпени пуйчета. По лицето ù имаше 3 кила боя, а в ръцете си държеше писмо от Генералния директор. Като седна, полата ù се дигна до пъпа, надвеси се над бюрото на Чико, така че за малко циците ù да пометат кафето му. Чиков се усмихна, прие поканата да ù гостува в Карнобат и обеща лично да ù занесе договора. Тя се зарадва, целуна го набързо от благодарност и обеща интересни преживявания в Карнобат.
Следващата папка беше голямата загадка. Жената беше базов учител по математика. Омъжена с две деца. Сериозна, с интелигентно излъчване. По време на интервюто заяви, че ще замине сама. Шефът на арабите я гледаше жадно, защото жената беше много красива, макар и не първа младост. Имаше много чар и сексапил в нея. Държеше се въздържано и спокойно, като че ли заминаването ù беше абсолютно сигурно. Не случайно Мохамед Раззи беше подчертал с червен молив нейното име в списъка на одобрените. Френският ù беше сносен, а фигурата ù безупречна. Нямаше как, и Чико я записа в окончателния списък.
Леко почукване и вратата тихо се отвори, за даде път на младата химичка. Тя се усмихна, намигна на Чико, огледа се и врътна ключа от вътрешната страна. Браво на нея, си каза Чико. Тази не си губеше времето в празни приказки. Анонсът беше директен и придружен от многозначителна усмивка. „Тук или ще дойдеш у дома” каза тя, сядайки на коленето му. Едната ù ръка беше под бюрото, а другата търсеше жълтата папка. Намери я бързо, отвори я и подаде химикалката на Чико. Другата ръка не преставаше да го гали. Пот изби по челото на горкия стоковед. Такава среща за справка не беше му се случвало до сега. Чувал беше много намеци, обещания, погледи, „случайни” докосвания и десетки други прийоми на свалка. Ама такова директно нападение в неговата канцелария му се случваше за първи път. Чико беше възбуден и объркан. Дали не беше провокация и след минути шефът щеше да почука на вратата? Мозъкът на Чико работеше със скорост 1000 гигабайта в секунда. Но от друга страна хормоните замъгляваха съзнанието му. В края на краищата Чико се остави на маймунския си инстинкт. Когато приключиха, и двамата бяха щастливи по своему. За по-малко от 30 минути бяха решили един труден въпрос. Той обеща в събота да я посети у дома. Весела и чуруликаща, Мими си тръгна, предвкусвайки необикновените приключения, които щеше да преживее под небето на Африка.
Изтощен от преживяното, Чико Чиков започна да прибира папките, когато отново се почука на вратата. Беше агрономът, който кандидатстваше за учител по естествени науки. Никога не беше учителствал, знаеше сносно френски, но около назначаването му имаше много въпросителни. Влезе, извини се за безпокойството и елегантно постави на бюрото плик. „Последните документи, другарю Чиков” каза той, набързо промълви едно довиждане и си излезе. Чико нямаше време да го попита за какви документи става въпрос.
Когато отвори плика, Чико ахна. Там имаше хиляда долара. Десет по сто. Ни повече, ни по-малко. Хитрият арменец не играеше на дребно. Хиляда долара!! Едногодишната заплата на стоковеда Чико Чиков. Без свидетели, без разписки и приказки. Имаше само едно решение на казуса, другарят Агопян заминаваше на работа в чужбина, като преподавател в престижен лицей. Последните документи бяха безупречни и убедителни. Синята папка беше приключена положително.
Стоковедът Чико Чиков седна на стола си, пое си дълбоко въздух, скри плика дълбоко в дъното на вътрешния джоб на сакото, отпи от изстиналото вече кафе и единствената му мисъл беше за това, че в работата му имаше много голямо натоварване и стрес, а заплатата беше нищожна. Но, какво да се прави, такава беше системата.
© Крикор Асланян All rights reserved.