11.

Вечерта изкарахме у дома. Юлина беше донесла нещо, купено от магазина, хапнахме, дори пийнахме – без Пламен, който въобще не харесваше алкохола. Сетне аз разпрострях малката печатница по мърлявия мокет, Пламен извади моливите и започнахме. Юлина седя зад гърбовете ни известно време, дори се опита да се включи с мърморенията си, после се отказа, дневната умора надделя и тя заспа…

Ние работихме до късно…

Вече бях схванал системата – набирах текста на една от страниците, оглеждах го, нагласявах рисунките, а сетне въртях дръжката на малката печатница. След което минавах на другата страница. Лесно е да се каже, но такова напрежение…

Важното е, че в ъгъла се струпаха пак над двеста броя. Които свързахме в няколко пакета. И се спогледахме…

От умора не можех да склопя очи. И Пламен зяпаше като омагьосан…

- Лягаме?

Той поклати глава:

- Нещо не ми се спи…

- А там… Спите ли?

Пламен се засмя:

- Човекът е оцелял при динозаврите, при лъвовете и мечките, при самия човек. На всичко се научаваш – само да си на зор и го преминаваш…

Засмях се и аз, макар подобен извод да не ми се струваше смешен. А страшен…

- Тук може да спиш, когато си искаш. Стига само да имаш време и да не си на работа…

- На работа? Чорбаджиите изглежда са много строги…

- Не зная… - и отговорих на въпросителния му поглед – Моя съм го виждал два или три пъти. Почти не се появява. И приятелчетата не се срещат често с босовете си. Някак си…

Пламен се изтегна върху килнатия фотьойл, аз се облегнах на шкафа.

- Чистилището е странно място…

- По-странно от Ада? – попита той…

- Много по-странно. При вас нещата са ясни – мъчения, наказания, дяволи, сам Сатаната, казваш, се появявал… И имате ред. Имате закони… Не ваши, но за вас… Изградени върху определена основа – жестока, античовешка, разчитаща на насилието и страха, но – система. Знаеш от кое да се пазиш, за кое да внимаваш, как ще те накажат…

- То така е навсякъде…

- Така БЕШЕ навсякъде в нашия свят. И в нашето време. Както и преди него, а предполагам и след него… Но в Чистилището закони няма…

- Не може да бъде – Пламен придърпа една възглавница, та си опря главата в нея – Как ви управляват?

Поклатих глава:

- Точно това е странното и страшното, че не ни управляват. Няма управляващи, няма власт, няма полиция, няма армия… Има само чиновници, които приемат или отхвърлят молбите ни. Без аргументи. Просто отиваш и подаваш молбата на гишето. Той я поглежда. След което или я връща и ти трябва веднага да си тръгнеш, или я слага на една лента, която се вижда от прозорчето. Тая лента изчезва нейде навътре и… Толкова! Чакаш да получиш известие кога какво да правиш…

Пламен подскочи:

- Аха! Имате поща, значи…

- Нямаме… Писмата намираме под вратата. Кога и кой ги е пъхнал – нито знаем, нито сме виждали. Писма без подпис, без печат, но въздействащи…

Помълчах.

- Искахме да си вземем нов шкаф вместо стария. За всяка промяна в жилището, даже в прическата, трябва да се помолиш. Занесох молба, изчаках на опашката – бързо вървеше, така е, след няколко дни намерих тук разрешение. Отидохме до мебелния магазин. Само го показах на дежурния отпред и веднага ми изнесоха тоя шкаф, дето е зад гърба ми. От там нататък – сам го прибрах. А разрешението беше кратко. Пишеше само „ДА!“ – с големи букви, с удивителна, без конкретизация, без получател, без нареждащ…

- Важното е, че има някой…

- Има… Ти усети ли тия дни колко пъти ти говорих за неопределени неща? Така е при нас – местоименията заместват почти всичко. Нещо става, някой каза, някъде отива…

Пламен се размърда. Позатихналият бунтовнически дух в него се посъбуди.

- Тогава? Защо няма недоволства, размирици, революция, ако щеш?

- Срещу кого?

- Срещу… Тия, господарите… Нали все някой подписва…

- Видя ли? И ти каза „все някой“… Не знаем кой е. Не знаем кого да критикуваме или обвиняваме, накъде да насочим удара… А и удар няма… Няма и да има…

- Защо?

- Защото хората са доволни, че няма власт. Да, нещо става, нещо ни заповядват, нещо ни наказват – но не знаем кой е. Не виждаме лицето му, не усещаме видимо насилието… Има недоволни… Които изчезват. Просто изчезват. Не ги убиват, не ги наказват. Едната вечер говори за свобода и нов ред, на сутринта го няма. И все едно не е живял – домът му е празен, околните или не си спомнят за него, или не искат да се сетят…

- Брррр… Невидими, а?

- И невидими не са. Тях може да усетим. А така – все едно някой е минал с безир по платното…

- И тогава щеше да остане следа – каза Пламен…

- Наистина! А тук – следа няма, вместо човека има друг. Или част от пейзажа…

Беше станало доста късно. Но не ни се спеше. И Юлина беше надигнала глава, слушаше мълчаливо, от време на време страхливо оглеждаше тавана и стените. Така и не разбра, че страхът не пази… Поне тук…

- Е, няма ли да лягате? – попита тя и изтегли одеялото до брадичката…

- Сега, сега… - казах аз – Огладнях нещо…

Пламен съгласен стана. Отидохме в кухничката, извадихме остатъците от вечерята. Ядяхме мълчаливо, само се споглеждахме от време на време. Какво да обсъждаме…

Той внезапно каза:

- Сега разбирам защо Вечността е наистина без край… Само трябва да се започне и после никой да не търси промяна…

- Или да не иска… - сложих край на обсъжданията…

12.

На сутринта се събудихме навреме – рефлекс, придобит след толкова години необходимост да се става в един час, да се извършат определени дейности, да се тръгне за работата…

Нямаше нужда от разписание – не ние, а организмите ни знаеха кога какво да правят.

Малко неудобно, но даже червата спазваха разписанието. И след ставането с Юлина се разминавахме на няколко места – пред мивката в кухничката, пред тоалетната, до гардероба с дрехите. Автоматично, без да се поглеждаме, без да  се озъртаме, ние се движехме като роботи, познаващи трасето…

Горе-долу така излизахме и на ъгъла се разделяхме – до обяда или до вечерта. Зависеше кога и къде тя ще е заета…

Тая сутрин тръгнахме с Пламен пак към барачката. Трети, последен ден. Ден, който смятах да използвам, за да му покажа метрополиса. Макар че… Какво толкова да види? Олющената градина, минаваща за парк, мръсните канали, някои питейни заведения…

И улиците, по обяд пълни с хора, през деня дишащи с огнените езици от напечените плочи…

Занесохме пакетираните мои вестници и ги сложихме до вече докараните неизвестно от кого официални. Отворих прозорчето и веднага вътре се протегна ръка с два сребърника. Дръпнах се изненадан – никога преди купувач не беше така бързал, за да вземе задължителния вестник. При това подаваше пари за два вестника. Два?

И нещо ми хрумна. Погледнах през прозорчето. Немлад, с гола глава, леко усмихващ се…

- Два? – попитах смаян.

- Два…

Подадох му ги – два официални плюс два мои. Веднага напъха официалните и единия от другите в колана си, а втория отвори. Пое по улицата, четящ в движение…

Нещо небивало досега…

Но на прозорчето вече имаше друга ръка. С един сребърник. После друга. Третата пак подаде два. И натам зачестиха желаещите по два вестника. А те не бяха много и бързо свършиха. Следващите купувачи недоволно вземаха официалната преса и ме поглеждаха въпросително. Вдигах рамене, сочех бараката, в която се виждаха само познатите вестници, разпервах ръце…

- Търсят ги – каза Пламен спокойно…

- Ще речеш, че си очаквал…

- Очаквах… Ти не забеляза ли вчера как ги отваряха?

Поразтревожих се. Вестниците свършиха, хората вземаха официалните и поемаха по пътя си, никой не ме попита отде са тия новите, никой не пожела да разбере кой ги пише… Просто вземаха и заминаваха…

И никаква полиция, никакви чиновници дори…

Минаха Томас и Хенри – весели, размахващи метлите си. После дойде дядо Тими. Поиска един вестник от новите. Чули с дядо Чинги за тях, искали да почетат. Съжалих – свършили бяха. Но му обещах утре да им запазя един. Което, направи ми впечатление, го поразочарова. Дядовците, които цял ден поправяха, чистеха, разнасяха какво ли не в детския дом, а после до късна вечер блъскаха карти, се заинтересували от вестници? И отде са разбрали за тях?

Ади ме попита на обяд:

- Видях новите вестници. Отде ги вземаш?

- В купа бяха – излъгах смело – Не съм ги и чел, много са вестниците, нямам време всички да  чета…

- Добре, добре… Не ме лъжи, обиждаш ме. Никому няма да кажа. И аз искам да прочета един различен вестник. Разбираш ли – от толкова време съм тук, а едно и също… Искам нещо различно – може и лъжа да е, може да не съм съгласен, но да е различно…

- Свобода на словото, а? – засмя се Сара…

Ади кимна замислено…

- Да знаеш колко си права…

Големият Иван се хранеше лошо тоя ден. През цялото време гледаше дали чинията на младия Иван е пълна, веднъж му донесе чаша с вода, а накрая дори взе и стовари на гишето таблите и посудата. Нещо, което не беше вършил никога…

Ние го гледахме смаяни, а той усети погледа ни…

- Вчера без малко да извърша грях. Голям грях! Не искам да се повтаря…

- Ама нищо ми няма – протестира смутено младият Иван…

- Може… Но на мен ми има… Та ти може син да си ми! Сина си да убия! – и Иван седна смаян на пейката, представил си за миг хипотетичната кървава картина…

А вечерта с Пламен направихме новите вестници. Включи се и Юлина и нейде към полунощ – ако може да се вярва на разнебитения часовник – имахме над 500 бройки…

Които занесохме сутринта до бараката. А там ни чакаше тълпа. Поне стотина човека се бяха наредили чинно и един след друг плащаха и вземаха вестниците. Отпред беше застанал вчерашният човек, който не спираше да повтаря:

- По един… Само по един… Вижте колко хора чакат… По един…

За половин час вестниците свършиха и тълпата се разпръсна. Дойде заместникът ми, а ние с Пламен тръгнахме към Тъмно.

Наближаваше десет часа…

Определеното за отпътуването му време…

Той вървеше спокойно, усмихваше се нещо на себе си, по едно време дори си заподсвирква…

В десет пристигна обикновеният автобус – същият, с който дойде. Бил някога зелен, сега олющен, с ръждясали калници, с две платнища, опънати вместо счупени прозорци…

Пламен ми стисна ръката – твърдо, по мъжки, после се обърна и влезе вътре. Не го виждах през мътните стъкла, предполагам, че и той не ме виждаше…

После вратата отпред се затвори. И автобусът потегли…

- Елате с нас! – каза някой зад гърба ми…