Малкият Митко имаше доста мръсно занимание, което почти докарваше баба му до лудост, когато се прибереше вкъщи – играеше си в калта.

Като всяко дете, което има село, където да прекарва лятото, Митко обичаше да тича по двора и да си играе с всяка пръчка и камък, които се изпречваха на пътя му. Обичаше да си играе също и на война, замеряйки стълбовете на лозето с буци пръст, които се пръскаха като гранати, а прахът бавно се спускаше към земята, като дим след полесражение.

А когато беше валял дъжд и бомбите се бяха разкиснали и размекнали, Митко почти буквално се гмуркаше в калта и се изцапваше до ушите. В ръцете му калта се превръщаше в най-различни вкусотии като кебапчета, кюфтета, хляб и гъсти каши, които момчето, по примера на баба си, гарнираше и поднасяше с различни треви и листа от дърветата.

Но не кулинарията беше основното кално забавление на Митко, а създаването на огромни армии от кални човечета, легнали по пътеката между лехите с най-различни насаждения на баба му. Митко ги правеше не само легнали, но и изправени, накацали по ръба на стария кладенец, в който вече нямаше вода.

Митко с часове наблюдаваше как слънцето втвърдява човечетата, а след това ги изсушава до такава степен, че те се разпадаха и се превръщаха просто в купчинки пръст.

Баба му се сърдеше и се караше, но дядо му винаги се застъпваше за него. Един ден Митко щял да стане скулптор, казваше той.

Митко не стана скулптор, защото когато беше на 12 години (и вече не си играеше в калта) влезе в болница и преди да разбере защо майка му плаче всеки път, когато му идва на посещение, умря.

Не минаха и пет дни, когато двама мургави гробари отвориха в земята дупка с неравни ронещи се стени, от които се показваха разсечени корени и любопитни червеи.

На следващата сутрин малкият ковчег беше спуснат в калната локвичка на дъното и след като опечалените се разотидоха, гробарите закопаха ковчега, в който беше костюмчето, в което беше Митко.

След година черният кръст с изписано на него име и близките една до друга дати беше заменен от мраморна плоча, даваща по-подробна информация. Цветята на гроба редовно се сменяха, поне в началото, след това започнаха да остават по-дълго, а когато след десетина години есенният вятър издуха останките от последните изсъхнали цветя за Митко, никой вече не се сещаше за него – за децата се скърби по-силно, но се забравят по-бързо.

Много лета и зими минаха, мраморната плоча се натроши и падна, а след време беше открадната от вандали. Тревата покри гроба, а на сантиметри от него започна да расте дърво. То спускаше с годините корените си под земята и много бавно те достигнаха изгнилия ковчег, разтрошавайки го със скорост, невидима за очите, освобождавайки останките на малкото момче, превърнали се вече в прах.

Дървото се извисяваше все по-високо, изпробвайки различна премяна всяка пролет и захвърляйки я през есента. Други дървета се появиха около него, образувайки малка прохладна гора, която с времето изчезна.

Един ден и това дърво, видяло два човешки живота, се срина, изгнило под напора на зимния вятър и остана да лежи погребано от снеговете. През пролетта, вместо с листа, се покри с дечица, които сядаха върху него и си разказваха истории – забавни през деня и страшни, когато слънцето се скриеше. Наблизо някой беше сложил катерушки, пързалки и люлки, а наоколо се беше появил нов град с нови хора.

Но градът започна да опустява, хората да си отиват. Дечицата от онова повалено дърво (отдавна вече изчезнало) бяха пораснали, бяха остарели и също бяха легнали в земята, а техните внуци вече имаха свои деца и внуци.

Един ден, малко след като поредният дъжд беше престанал, някакво момченце, облечено с дебело яке и обуто във високи ботуши, излезе от къщата наблизо. То клекна в калта и започна да си играе, правейки човечета от нея.

Едно от човечетата детето нарече Митко и остави да лежи върху някакъв камък наблизо.

Митко гледаше своя създател и размишляваше, чак сега осъзнал две неща – че е човече от кал и че никога не е бил нещо друго.