Гледаше умно, със загадъчен,
но и игрив поглед,
беше дълбок, проницателен,
до толкова, че на моменти строг,
но и също толкова изпълнен със сладост.
С очи, несрещани от мен досега.
Усмихваше се пестеливо, на места
беше заразително, симпатично.
Усмивка, пропита от искреността
на обстоятелствата, чуствена,
закачлива, едновременно премерена
или изпусната нарочно.
С устни, нецелувани от мен досега.
От тялото му извираше енергия,
неуморимост, стоеше властно,
временно може би отпуснато прилично,
предаващо тежестно състояние,
не отстъпваше никому.
С тяло, недокосвано от мен досега.
Винаги облечен според случая,
добре, чак пресилено, на моменти краен,
но и на моменти не.
Цялостта му привличаше до неизбежност.
Със стил, неразбираем за мен досега.
Но характерът му ме привличаше,
характер, неприсъщ никому,
когато трябва сдържан, но не прекалено,
когато трябва приветлив, но не прекалено,
завладяващ, замайващ, разбран, човечен.
Със същност, непозната от мен досега.
Това е човекът, това е любовта.
© Ваня Янчева All rights reserved.
Харесва ми...само според мен от последното изречение няма нужда,защото то би трябвало да се подразбира.
Продължавай!