Един човек имаше рожден ден, но не ме покани. Да сме големи приятели – не сме, да съм се почувствал обиден – не съм, но ми става чоглаво като си помисля що ядене и пиене ще има.

   На обявената дата за партито наминавам „случайно” на адреса. Голяма сграда, на алеята пред нея паркирани тузарски автомобили, две входни врати, грижливо подрязани храсти, басейн.

   Избирам и звъня на едната – масивна, дъбова.. Отваря ми мълчалив мъж в тъмен костюм и смирена физиономия.

   - Я! Забравил съм си поканата! – правя се на улав и сгъвам една  десетолевка в джоба на сакото му. Намигвам дяволито, ухилен съм до уши, а оня ме гледа стреснато. Какво бе – малко ли ти е? Днес на сто човека да отвориш, по десет кинта - това си е цяла хилядарка!

   Отминавам гордо и си мисля: ” Гледай го бе, чак и прислуга си наел, мръсникът! Наел, а не кани!”

   Фоайето – огромна приемна, пълна с народ. Щастлив съм, че съм вътре, макар и на цената на кило сирене. Светят огромни полилеи, навсякъде цветя – във вази, в кошници, по стените и по пода. И макар да е едва десет сутринта, жените са облечени в тържествени вечерни тоалети, мъжете в черни костюми.

    Нещо съм поизостанал от модата с моето каре в пепит.

  Не виждам познати (аз и не търся, но се правя, че издирвам някого - разбутвам хората, пардон, моля ви се, де се запиля онова говедо) и преминавам нататък, към другото помещение. Тук някъде трябва да е пиячката. При всички положения - шведска маса. Така правят днес отворковците.

   Ха! Намирам я. Отрупана с хайвер и шампанско. А така, да си дойдем на думата.

   Тук горят ковани свещници, инкрустирани с мед и сребро (аман от грандоманщина, бе!), а цветя няма само в салатата от миди. За някои хора няма криза!

   До масите чинно седят млади момичета в черни къси поли и бели блузи. С касинки, като на  медсестри и изражения на лицата кротки, богоугодни. Сервитьорки. Кой знае какъв надник им плаща, никаквецът, ще седят мирно не, ами и на ръце ще тръгнат ако се наложи.

   Шляпвам едната отзад – ух, че стегнато дупе! – кефя ù се и нагъвам руски хайвер и френско шампанско. Момичето хлъцва изненадано и страните ù порозовяват. Друга реакция няма. Професионална работа, това е! Сигур и английски знаят!

   От сянката до завесата, невидимо до момента, се отделя здраво  копеле и прави крачка към мен. О, те си имали и охрана!? Мале, какви пари се е тръшнал тоя!

   - Чакай бе, човек, майтапех се, не видя ли? Какво толкова, какво си ме задърпал като пръскачка през лозе, я ме остави, ти знаеш ли кой съм, а, знаеш ли бе, маймуно такава, какво като имаш мускули, грам пипе нямаш, остави ме, ти казвам!

   Почти на изхода се сблъскваме със среден на възраст човек, разстроен, с угрижено лице и зачервени очи, говорещи за няколкодневно недоспиване. Или препиване. Яката на ризата му е разкопчана, диша ситно, на пресекулки и не слуша какво му шепне охранителят - само кимва и ме хваща под ръка:

   - Извинете го, той просто си гледа работата.

Гласът му е тих и сух, почти безпомощен.

   - А, няма нищо, няма нищо – пелтеча аз и задъхано оправям полуразпрания си ръкав  – Да е благодарен, че бяхте вие, не искам да ви развалям празника, инак аз чер колан по карате и айкидо имам…

Води ме обратно до масите, наливаме си – аз шампанско, той чаша уиски, пием.

   - Вземи си, замези – става ми жал, като виждам как потрепва ръката му. – Ей тия хапки опитай, мм!, страхотни са! - съветвам го. - И никак не са мазни, вземи хапни, че ще се отрежеш като талпа от сабайлем.

   Едва ли ме чува, налива си повторно и пак на един дъх пие. Изведнъж, сякаш се сеща нещо, подава ми ръка:

   - Не ви се представих – аз съм бащата на… - кимна ми към друга една врата, в дъното на стаята, сякаш да ми напомни, че е редно за човек присъстващ на такова събитие, да иде първо и да поздрави рожденика, подаръче да му поднесе и уважение, а не направо да се нахънди на шведската маса.

   - О! Да ви е честито! Аз тъкмо бях тръгнал да се видим, стари дружки сме с него, ама онова говедо, взе, че… Е, а наздраве! Да ви радва още дълги години – бърша припряно омазнени пръсти.

   Дланта му е суха и студена, а очите му ме гледат с неразбиране и изненада, взира се в мен, мъчи се да ме проумее, бръчка разделя бледото му чело на две.

   - Благодаря, но едва ли – процежда и ми обръща гръб. – Трябва да свърша нещо – чувам го да казва миг преди да се скрие зад вратата в дъното.

   Обожавам чер хайвер и френско шампанско, вкусотия, чудя се как за кратко време да погълна още толкова, (Боже, що не си ми дал два корема) преди да са ме изритали. Пак си наливам и си мисля: „ Живот, живот. Несправедлив си към едни, към други толкоз дашен”… Не, не, това не става за поема, по – добре:” Един живот удавен във шампанско, във хапки и в хайвер!...” Това май по го бива. Хи-хи! А наздраве! Бе как няма откъде да си дръпна един стол, че без крака останах. И ми е чудно защо съм сам пред тая, обсипана с глезотии маса, която може да нахрани цял квартал, какво прави тоя народ оттатък и защо никой не идва, че да се чукнем!? Специална покана ли чакат!?

   На прага се показва оня маймунил, мускулестият:

   - Господине, ритуалът е към края си. Ще присъствате ли на церемонията или ще останете да си доядете?

   В гласа му долавям злъч, но ми е все едно какво си мисли, виж на въздух мога да изляза, че от аромата на тия свещи взе да ми призлява.

   На изхода се сблъсквам с обедното слънце и развълнувана тълпа. Мен ми е весело, цигарка палвам, а мнозинството подсмърча мълчаливо. Егати рождения ден!

   Бе, махвам с ръка благородно, остави ги, не ги закачай, крив народ, на празник са уж дошли, а са се вкиснали като…

   Отварят се дъбовите врати. Пръв върви свещеник с кадилница, след него осмина здравеняка носят покрит с цветя ковчег, зад тях, почти в несвяст пристъпя майката, подкрепена от моя познат, с когото пихме.

   Хората около мен изстенват, хлип разтриса телата им, а аз, сграбчен от спазъм в корема, тичам към близките храсти.

Р. Романов

15.06.2010