Денят бавно напускаше морското градче, оставяйки след себе си розов залез. Дори летните дни си имат край – сякаш въздишаха гларусите, приземявайки се върху топлия пясък, от който и последните плажуващи си събираха кърпите. Морето беше спокойно като цялата вечерна картина, в която тихо се прокрадваше една тъмносиня носталгия. По момента, който не можеш да спреш; най-много да го нарисуваш или снимаш, най-добре да го изживееш… и ще остане вечен.
Такива мисли имаше в главата и на нашия герой, който приготвяше ателието си за затваряне – прибираше шаблоните с татуировки, които висят пред вратата денем, почистваше писците си, подреждаше бурканчетата с къна, и хвърляше по някой и друг поглед към морето. Неговата стихия и вдъхновение. Нейната също, по всичко личи – помисли си той и се усмихна при спомена за Анна. Усмивката толкова подхождаше на лицето му – добронамерено и мъдро. Но мъдро не по досаден, осъдителен начин, а просто разбиращо, чувстващо, изстрадало мъдро лице. Точно това се долавяш ...