Човекът с маската
Всяко събуждане е съпроводено с поредната маска. Лицето му не изразява емоция, а само фалш и лъжа. Това е неговият начин да бъде силен и неуязвим. Устните му се извиват в безразлична усмивка, но защо очите му говорят друго? Къде е границата с реалното? Нищо в неговия живот не е истинско, всичко е загубило смисъл. Разминавайки се с него, сякаш се разминах с една сянка, с една самота!Актьорът, чиято главна роля е в пиесата на тъгата и скръбта, живее в тялото на маскирания мъж. Нито една част от лицето му не трепва, играе своя сценарий до съвършенство. Но защо зрителите плачат, когато на сцената актьорът пресъздава комедия? Toй се смее, очите му плачат. Не е ли играта му убедителна, не вярват ли хората в щастливата му маска, изразяваща спокойствие... От очите им капят сълзи, а на сцената пиедесталът на спокойствието издига своя пореден персонаж повярвал, че той ще устиска. Завесите падат, залата вече е празна и последният зрител се е отправил по своя път, а нашият герой ...