Човещина
Случи се да пътувам с кола.
На два пъти спуках гума и някъде към тунелите на Кресненското дефиле, останах без резервна.
Застанах край магистралата, вдигнах ръка, а колите си отминаваха една след друга, сякаш за тях не бях жив човек, а някакъв нищо не значещ пътен знак или гранитен къс, като тия, дето бяха надвиснали отгоре над темето ми.
Лоши хора сме това, шофьорите. Неведнъж съм бил свидетел на проявено равнодушие, когато край пътя стои вдигнал ръка безпомощен закъсал шофьор. Колата навела снага на една страна, а човекът прихванал с една ръка отпред сакото или шлифера си, маха с другата.
Сърцето му се стяга, а в душата му горчи.
Колко ли му струва на човек да натисне педала, да отбие встрани и да ти рече човешка приказка поне – като не може да ти помогне. Но изглежда всеки пътува по своите си работи, обзет от своите си мисли. По-бързо да стигне и защо да гледа встрани и да спира, като и бензинът, и времето струват пари.
Виждал съм разни случаи.
И аз не съм спирал. А сега ми ...