Feb 24, 2019, 4:09 PM

 Чудеса - 4 част. Финалът. 

  Prose » Narratives
1982 4 12
Multi-part work « to contents
8 мин reading

IV

 

      Отново се терзаех. От два дни не бях получил нищо от нея, въпреки че постоянно и пишех и се извинявах за евентуалната си нетактичност. Вечер до късно размишлявах и се опитвах да си обясня цялата ситуация. При първоначалния разговор тя изглеждаше толкова разкрепостена и темата секс не я смущаваше. Когато поисках да се срещнем, тя престана да пише. Сега, след като вече се срещаме, изглежда, че и темата за по-голямо сближаване стана табу. Как да разбирам това? Всъщност, може би обяснението беше просто – първоначално е била разкрепостена, защото въобще не е възнамерявала да се срещаме и когато настоях, тя просто изчезна. Всичко е било игра, виртуален анонимен флирт. А после – бум и се срещаме, а в реалния си живот тя далеч не такава, каквато се преставя във виртуалния. Дотук ясно, но нали всичко след това говореше, че ме харесва. Каза ми, че е разведена, т.е. няма такава пречка. Друг мъж ли има? Но защо просто не ми го каже? По инерция взех телефона и отворих Скайп. О, господи – съобщение!

Kami: Извинявай, ти не си виновен.

Кентавър: Ками! Къде изчезна? За какво не съм виновен?

Без отговор.

Кентавър: Ехо, няма за какво да ми се извиняваш, моля те не изчезвай пак!

Без отговор.

      Една седмица по-късно вървях към очната клиника, където Камелия ми беше казала, че работи. През тази изминала седмица, първо и писах многократно но не получих отговор, после се опитах да си я избия от главата, но не се получи и накрая след дълги терзания реших, че трябва да направя всичко възможно да я намеря. И без това имах дребни проблеми с очите, ще отида на преглед и ще се оглеждам за нея. Разбира се, може да не е на смяна, но веднъж вече се случи чудо. Пред входа на клиниката спрях нерешително. Какво ще и кажа ако я срещна? Не знам ... ще намеря верния тон. Влязох във фоайето и се огледах. Насреща беше регистратурата, а вдясно имаше указателно табло с кабинетите и имената на лекарите. В момента имаше няколко човека на регистратурата и затова се запътих първо към таблото. Камелия беше споменала, че работи с някаква професорка и това можеше да ме ориентира. Докато обхождах с поглед списъка на кабинетите, нещо залепено встрани привлече погледа ми. Погледнах натам и усетих, че ми се завива свят. Затворих очи, изчаках малко и отново ги отворих ...

      - Добре ли сте, господине? – Дребна женица с бяла престилка ме гледаше тревожно.

      - Да ... нищо ми няма – отвърнах глухо. Усетих се, че от няколко минути стоя пред таблото.

      - Много сте пребледнял.

     - Благодаря, всичко е наред. – Бързо излязох навън. Всичко е наред ли?! Нищо не беше наред! Седнах на една пейка и ужасно съжалих, че бях отказал цигарите. Затворих очи и надписът отново се появи в съзнанието ми:

 

Напусна ни Камелия Христова Шопова.

Скръбта ни е голяма ...

Всички които я обичаха, да продължат да я обичат ...

...

    Вечерта се напих. Стоях в празния си апартамент и сълзите се стичаха по лицето ми. Разумът ми отказваше да приеме очевидното. Боже, какво се е случило? Някакъв инцидент ли е станал? Нямах никакви сили да попитам някого в клиниката. Въобще не събрах кураж да вляза отново и да видя некролога за втори път. Главата ми се въртеше. Гледах тъмния екран на телефона си ... сякаш мога да погледна през него в отвъдното ... Усетих се, че съм отворил Скайп и пиша.

Кентавър: Ками, Ками! Какво стана с теб? Защо разби сърцето ми?

Плачех беззвучно и същевременно се унасях. Изведнъж познат звук ме стресна. Какво беше това? Получено съобщение? Телефонът!?

Kami: Съжалявам, не трябваше да става така.

Гледах невярващо екрана. Какво става? Кой е това?

Кентавър: Кой си ти?

Kami: Камелия съм.

Кентавър: Не е възможно! Камелия е ... мъртва. Не те ли е срам да се подиграваш с мъртвите?

Kami: Повярвай ми, Камелия съм!

Кентавър: Лъжеш!

Kami: Не лъжа! Слушай, ще ти докажа. Кой ми разказа за сестра Боева на сватбата на братовчедка ти?

О, Господи!

Кентавър: Ками, ти си наистина! Слава богу, жива си! А какъв беше този некролог в клиниката?

Kami: Остави това. Всичко беше грешка, аз съм виновна и ... това чудо, което стана, когато се срещнахме. И пак аз съм виновна, че позволих да продължи всичко това.

Кентавър: Но защо да е грешка? Моля те, обясни ми! Чуй, аз ... аз те обичам!

Kami: И аз те обичам и точно това е грешката ми. Не трябваше да го допускам, не тряваше да допускам и ти да се влюбиш в мен. Не мога да ти обясня, просто трябва да ми повярваш. Може би в друг живот ще се срещнем отново и тогава ще бъде наистина хубаво. Прости ми и ... сбогом Кентавър мой!

Кентавър: Ками, недей ... mоля те, не изчезвай!

      Събудих се с ужасно главоболие. Намерих опипом бутилката вода, която предвидливо държах до леглото и пих дълго и жадно. Лежах, съвземах се и паметта ми бавно се връщаше. Подскочих и грабнах телефона. Отворих Скайп и последните чатове – нищо. Никакъв скорошен разговор! Не може да бъде! Да съм го изтрил? Не е възможно! Спомних си, че тя се сбогува с мен и повече не получих нищо. После ... съм заспал. Сънувал ли съм? О, Боже, не! Нека не е било сън! Станях рязко от леглото, но ми се зави свят и отново легнах. Погледнах часовника – минаваше 9 часа. Обадих се в службата и обясних, че съм болен. И без това беше сезона на гриповете. Полежах още малко и внимателно станах. Направих си едно силно кафе, от което ме заболя стомаха, но ми просветна пред очите. Избръснах се, облякох се и тръгнах към клиниката.

     Влязох във фоайето и отидох до информационното табло. Некролога си беше там. С нейното име и нейната снимка. Всичко ми изглеждаше като нереално deja vu. Постоях малко и тръгнах към регистратурата. В момента нямаше хора и служителката съсредоточено попълваше някакви регистри.

      - Прощавайте, бих искал да попитам нещо.

      - Кажете. – Жената вдигна очи.

     - Аз ... видях некролога на Камелия ... – Посочих с ръка към таблото. – Не знаех ... какво се е случило с нея?

      - Близък ли сте и?

      - Бяхме ... приятели.

      - Нищо ли не знаете?

      - Не.

Жената гледаше надолу и въртеше химикалката между пръстите си.

      - Камелия ... отровила се е ... с приспивателни.

      - Какво? Но защо ...

Вдигна глава и ме погледна изпитателно.

      - Доколко близки бяхте?

      - Просто приятели.

      - Интимни ли?

      - Нне, познавахме се ... нищо повече.

Служителката въздъхна и отново измести поглед към ръцете си и химикалката.

      - Била е неизлечимо болна ... от СПИН.

...

    Вървях безцелно по улиците. Около празника движението беше голямо – колоните автомобили пъплеха едва-едва, а по тротоарите се разминаваха хора с празнични покупки в ръце. Витрините на магазините премигваха с коледните си лампички и бълваха банални коледни мелодии. Дори по лицата на застаналите по входовете на подлезите просяци се беше изписал известен оптимизъм. По това време хората са по-щедри, ще има за цигари и пиене, че даже и за билетчета от лотарията ...

      Даа, казват, че по Коледа стават чудеса ...

 

Край

© Димитър All rights reserved.

Благодаря на всички, които имаха търпението да прочетат целия разказ. Съжалявам, че финалът няма да се хареса на всички.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Добро писане! Прочетох отново всичко от начало преди да прочета последната част, за да получа цялостна представа. Много добре си развил идеята си - интригуващо и с неочакван край. Продължавай с писането. Има хляб в теб!
  • Затрогващ финал! Поздравления за труда и таланта!
  • Здравей, Кентавър! Привет от отвъдното!
    Малко черен химор. Не можах да се удържа.
    Харесах разказа ти! Емоционално, доста реално споделено, което те тегли към следващата част. Разпознавам познати местенца от историята ти. Воайорски надничам и очаквам да зърна героите ти.
    Допускам първите три части, че са с лични вълнения. Финалната серия е леко хаотична. Усеща се идеятата за неочакван финал и драматизъм. Може би друго се надявах да им се случи... примерно да мига скайпа от вече отишлата си Ками "Липсваш ми"
    Не разбрах защо си сложил +18 на предишните части!? Или е познатия приом за привличане на вниманието. Признай си, то не боли! Аз съм го правила
  • Разчувстващ финал ...
  • Благодаря за отзивите!
  • Много хубаво пишеш, прочетох и тази част. Успех!
  • Изчаках всички части и ги четях. Финалът много ми хареса. Да, той е тъжен, но замислящ. Има и такава реалност. Има и такава самота. Има и такава любов, тъга и невъзможност. Кой е виновен, когато някой се разболее така страшно? Има ли такъв? И има ли отговор на въпроса: Защо? И, зад всяко мълчание или прекалено говорене се крие една вселена от личностна съдба. Много добро изграждане на разказа. Беше удоволствие на прочета неподправеното възприемане на героя за света и любовта. Жив и по човешки - това е, което мога да кажа, най-кратко, но най показно за творбата.
  • Хареса ми! Много!
  • Мариана, Дарина - благодаря ви! Виждам, че съвсем правилно го разчитате.
  • Неочакван финал. Поздравления! Вплел си мистика с реален проблем, има над какво да се замисли човек. Колко много неизживяни животи има, поради нелепи обстоятелства. Обстоятелства, които са могли да бъдат избегнати.
  • Да кажем, коктейл от двете. Но да, финалът е плод на въображението ми.
  • Надявам се, че разказът е плод на фантазията ти и не пишеш за нещо наистина преживяно.
Random works
: ??:??