Те двамата, мъж и жена живееха в къща с двор, а по оградата се виеше бръшлян. Имаха  прозорци до пода и  заниманията им трудно оставаха скрити за всеки, който би надникнал над  оградата. Тя бе млада и руса, с небрежна прическа и седеше в инвалидна количка. Жестовете ѝ бяха нервни и отсечени, съвсем непривични за тяло, което е било споходено от нещастие. Мъжът бе брадат, наглед спокоен, но също непридирчив към външния си вид. Беше редно той да се грижи за жената, но за Вадим, като наблюдател от прозорец в къща отсреща, бързо бе станало видно, че я избягва, намира си работа в друга стая или тихомълком излиза на двора, за да си запали цигара и да оглушее за подвикванията ѝ. А тя имаше тънък, писклив глас, от който птиците се плашиха и отлитаха. Никога не се обръщаше към него с името му. Просто се провикваше „Хей“ или „Ехооо“ сякаш не го знае как се казва или  е заблудена туристка и търси някой да ѝ отговори за помощ в гората. По- често се избягваха взаимно, освен когато жената имаше някоя неотложна нужда. Тя четеше книги или си пускаше телевизор, а той излизаше за кратко от дома, винаги по едно и също време на деня, явно зает с някаква почасова работа. Вадим се спазари с него да мие прозорците на къщата им веднъж седмично и  така започна да ги посещава. Тогава разбра, че са брат и сестра, и живеят в бащиният си дом. Тя, Аксения, се оживяваше винаги, когато чуеше Вадим да разпъва стълбата отвън и да надниква през прозореца към нея и го канеше на чаша кафе или чай, когато се случеше брат ѝ да не е у дома. Явно твърде малко хора влизаха в тихата им къща, щом тя се радваше на Вадим и бързаше да му сподели дори наглед незначителни случки. Разказа му как някога имали котка и тя вдъхвала живот на къщата, но изподраскала паркета и прокъсала всички пердета, преди брат ѝ да я сложи в чанта и да я отнесе далече. Спомни си и как бяха приютили някаква  братовчедка на горния етаж, но тя слушала любимата си музика високо, канела съмнителни типове без да спазва приличие и се бе наложило да ѝ покажат вратата. Оттогава насам в стаите, по коридора и отвън на двора била настанала тишина.

- Той не се грижи добре за мен...виж ако му бях любима сигурно щеше да е по- различно? – си  признаваше тя. Вадим често я чуваше от квартирата си отсреща как  гласовито търси  брат си, а той си намира друго занимание. Изглеждаше студен, брадат и саможив  дори през стъклата на прозорците.

- Светва лампата в стаята ми във времето за сън. - кротко споделяше тя – А когато излиза навън нарочно вдига храната нависоко... да не мога да я достигна и да стоя гладна.

 Понякога брат ѝ се луташе между стаите в безпокойство и се оглеждаше сякаш търси загубена вещ. Друг път, при отворен прозорец се чуваше как трополи  по стълбите към мазето, пали крушка и се умълчава. Или най- ненадейно както бе стоял със скръстени ръце в средата на кухнята, хукваше нагоре към таванските помещения и пренареждаше забравените вещи с трясък сякаш се бори с някого.

- Никога не е имал добро отношение към мен...но сякаш откакто седнах в инвалидната количка стана още по- зле.

 Макар и рядко странникът добиваше приветлив вид. Сресваше косата и брадата си, обличаше си чист пуловер и се заемаше с неразборията в къщата. Проветряваше стаите, подреждаше измитите чинии върху сушилника, прибираше дрехи от диваните и от пода. Приличаше на пъргав стопанин прибрал се у дома след дълго отсъствие. В тези моменти на оживление преместваше сестра си с количката из стаите, извеждаше я отвън на двора да глътне въздух или дори излизаха на тротоара в кратка разходка до края на улицата. Друг път я хранеше в устата, а после я избърсваше непохватно от трохите. Изненадана от тази му грижовност тя погалваше косата му започнала да посребрява на слепоочията и го наричаше с престорен укор„Брадатко“, а в подобни, кратки мигове, той винаги ѝ припомняше смешна случка от детството и така стопляха отношенията си. Тези прояви на благ нрав у него обаче скоро отминаваха. Той ненадейно прекъсваше дружеския разговор с нея, изоставяше я и отново потъваше в самотните си размисли. Тя си взимаше книга от ниските рафтове с намерение да почете, но бързо я слагаше непрелистена в скута, спомняше си за изминалите години и сигурно  гадаеше с тревога какви ще бъдат тези, които ѝ предстоят.

Винаги преди да излезе от своята квартира, Вадим заставаше зад пердето си и надникваше към къщата отсреща. По- късно, по което и време да се прибереше, миеше ръцете и лицето си и поглеждаше отново нататък, в опит да разгадае как е преминало времето докато не е наблюдавал. Понякога при слънчево време и срещу доплащане, Вадим се съгласяваше да окастри клоните на дърветата в техния двор, да оскуби тревата между дворните плочи или да подреже храстите, които след годините без грижа се бяха превърнали в непроходим гъсталак. Тогава „брадатко“ се приближаваше, уж да помогне с нещо, а всъщност, за да се оплаче.

- Тя не е така хрисима, както изглежда сега върху стола. – подхващаше разговор за сестра си, сякаш бе длъжен да разясни – Но беше отлична гимнастичка.

После продължаваше със снишен глас, защото прозореца бе широко отворен, тя щеше да чуе, че са наблизо, щеше да ги прекъсне с нейното звучно „Ехоо“ и да прояви каприз.

- Всички в залата гледаха нея...как се превърта върху лоста или как прави тройните си салта... беше все усмихната и още по- руса отсега. – продължаваше да шепти „Брадатко“, но не с нежния говор към любима сестра извършила пакост, а с истински укор и поглеждаше по посока на обичайните подвиквания, там където гумите от нейната количка лепнеха по паркета при разходките ѝ из стаята. Вадим го поглеждаше скришом, докато режеше клоните с триона.

- Тренираше я баща ми...също гимнастик с много медали, а тя беше неговото бижу. Радваше ѝ се, носеше я на ръце, търпеше капризите ѝ и угаждаше каквото ѝ да поиска. Тя печелеше състезания, треньорите я обичаха, публиката я обичаше, а съперничките ѝ и завиждаха. Аксения  обаче не се задоволи,все да спечели пустото вниманието навсякъде. Излезе например на разходка в парка, ама не се сдържа, катери се по високите клони като катерица, премята се върху детски катерушки или ходи по перилата на въжения мост... над реката.... да могат  всички да видят, че не я е страх. Така дойде и бедата. Веднъж, влюбена и да направи добро впечатление се покатерила върху някакво строително скеле. Приятелите ѝ я гледали отдолу как се смалява като играчка по високите етажи и спрели да дишат, защото този път наистина прекалила. Вече на слизане една от талпите се строшила като клечка за зъби и Аксения тупнала току в краката им... като вързоп. Оттогава е така, в количка...не ѝ дават шансове да проходи, но тя е горда и все крои планове... кариерата си щяла някога да поднови, защото била още млада!

После „Брадатко“ се изправяше. Вдигаше отрязаните клони, вместо Вадим и ги струпваше покрай оградата, където щяха да презимуват. У него отново се появяваше раздразнение, той поглеждаше към прозореца и за Вадим бе ясно, че веднага щеше да  наругае сестра си, ако тя се провикнеше в този миг, за да го повика.

- Баща ми беше съкрушен, все едно му я донесоха умряла. Не понесе да я гледа в количката. Той вече бе спрял да се състезава, само тренираше нея в залата. Не понесе и тръгна да пътува с някаква циркова трупа, хем да не му е всеки ден пред очите, хем да може да я издържа... макар да знаех, че има доста спестени пари. Чух, че номерата му били опасни, а е вече на възраст и аз все очаквам да пристигне вест, че се е пребил върху някой под. А Аксения нехае, не я е грижа, нито за него, нито за мен, така както бързо прежали и майка ни след погребението. Все едно ние сме виновни, че се помисли за птичка.

Скоро „Брадатко“ съвсем занемари грижите около сестра си, Аксения призна на Вадим, че често избягвал да пазарува и хладилникът пустеел, изключвал бойлера, за да не достига топла вода или излизал най- ненадейно във времето, когато трябва да я отнесе до леглото, тя задремвала докато го чака и се събуждала по някое време със сковани от студ рамене.

Тя не се примиряваше с нехайството на брат си. Крещеше с пълен глас, повдигаше се, блъскаше с ръце или крака в безизходица докато се умори. После се укротяваше, плачеше, мачкаше края на блузата си или се ослушваше, вдигаше глава и носле, сякаш се опитваше да предвиди завръщането на брат си отдалеч. В тези моменти Вадим почервеняваше от гняв. Хукваше, отваряше бясно врати, трополеше по стълби, излиташе отвън и се блъскаше в минувачи в желание по- бързо да достигне до домът отсреща. Тя отваряше вратата след почукването, посрещаше го с благодарност и подхващаше още по- силно да плаче, а той сядаше като послушно куче направо върху паркета в краката ѝ, колкото да си поеме дъх от тичането преди да изпълни желанията ѝ. Помирисваше с интерес ръцете ѝ, жилетката, карираните панталони, които си обличаше сама, докосваше неизменните ѝ чорапи от вълна, защото от обездвижването глезенете ѝ били вечно студени. Беше му така приятно да е близо до нея, че започна да прекарва свободните си часове до прозореца с недеждата „брадатко“ за излезе на някоя от баналните си разходки и Вадим да хукне към къщата отсреща. Вече бе забелязал как Аксения също търси да го зърне през стъклата. В каква ли скука преминаваха дните ѝ, с какви мисли се събуждаше и заспиваше всеки Божи ден, на какво се надяваше? После брат ѝ се прибираше шумно, с тряскане на врати и кашлица. Никога не влизаше първо при нея. Хлътваше в някоя от другите стаи или се отправяше с досада към мазето,сякаш за да отложи до колкото е възможно грижите около сестра си. Тя не губеше време, веднага подвикваше нейното си благозвучно„Ехооо“ на което дълго никой не се отзоваваше.

Всеки път, в който бяха с Вадим отвън на двора,„брадатко“ отново се възмущаваше от нея.

- Баща ми редовно изпраща пари, но ако нещо се случи с него...ще се наложи напълно да я издържам аз и тогава не се виждам.

Явно тревогите около бъдещето със сестра му не го напускаха никога и той вечно придобиваше мрачен вид. В друг случай гневно хвърляше или подритваше с крак забравени вещи из двора.

- Коя жена изобщо ще се захване с мен, когато разбере, че сестра ми е инвалид и живеем заедно? - се питаше в истинско недоумение.

Скоро „брадатко“ си намери някакво друго занимание и започнаха дългите му отсъствия от дома. Явно вече  бе приел Аксения за вещ не по- важна от другите, излизаше по всяко време без обяснения, а когато се прибереше оглеждаше подозрително из всички ъгли, надникваше в килерите и под леглата, тормозен от съмнения, че някой е навестявал Аксения или е идвал да надзърта  из къщата. Той  започна да заключва входната врата и да прибира ключа в джоба на палтото. Тогава Аксения изпадаше в паника. Вадим я виждаше как обикаля из стаите, блъска се из стените или в праговете на вратите и крещи, че е безпомощна. Отминаваше дълго време преди да се успокои. Довличаше се уморена до прозореца с разкопчано от усилията копче на ризата, а ръцете ѝ трепереха върху гумите на количката. Гледаше жално, но се усмихваше на Вадим, защото той бе винаги там в края на пердето и я наблюдаваше. Винаги скачаше бързо като повикан, хукваше навън без да си е  наметнал яке и се спираше покорно пред тяхната входна врата само, за да потропа безпомощно. Долепяше ухо и я чуваше някъде далеч как свисти тихо по балатума. Вадим не можеше да влезе. Подвикваше ѝ сдържано през вратите, за да не е сама в голямата къща и не си тръгваше преди да я разсмее или преди тя да го отпрати, вече възвърнала доброто си настроение. Той се връщаше в своята си квартира и сядаше пред студената си вечеря. Вече все по- често следеше с мрачна неприязън прибиранията на „брадатко“, а онзи, без причина отвръщаше със злобен поглед към единственият прозорец на Вадим, макар никога да не виждаше стаеното му лице. Веднъж, Вадим не се скри зад пердето, остана видим, а „Брадатко“ спря да крачи из стаята изненадан като при поява на призрак и долната му устна увисна. Закани се с пръст докато очите му святкаха над брадата. От този ден те поглеждаха един към друг като врагове. Все така от разстояние между къщите с дебелашко подвикване„Брадатко“ забрани на Вадим да посещава домът им. Често, с най- просташки жестове отваряше прозорците си, плюеше по тях, за да ги изцапа и ги затваряше с доволно изражение сякаш е навредил някому.  Сестра му негодуваше, че вече е съвсем беззащитна, останала напълно във властта на брат си, но сега вместо да крещи по- често плачеше.

 Беше през януари, когато минувачите оредяха, замириса тежко от комините и дойде тъмнината. Същият ден Вадим се разходи из парка, но беше твърде студено,  подиша в шала си и бързо се прибра. По обяд хапна и опита да разгледа брошура от магазин, но я захвърли с досада. Влючи си радио и заслуша музика все така, в тягостното настроение. Дори не му се лежеше в студеното легло, предпочиташе да гледа към парчето небе в прозореца. Прелетя птица, после скоро след това тя или някоя друга се върна, кацна на неговия перваз и затропа с човка по ламарината. Той замахна да я прогони, но тя го погледна надменно с кръгли, жълти очи и не отлетя. Така Вадим и птицата се следяха през мръсното стъкло на прозореца, докато притъмня, а той задряма под одеялото. Събуди го възглас или една- единствена дума, откъсната от изкрещяно изречение и остра като ледена висулка. Стана в апатия, залитна и приближи прозореца, а птицата бе отдавна излетяла. Отсреща хола тъмнееше, но от лампа в коридора, вътре се различаваха силуетите. „Брадатко“ крачеше из стаята с широки крачки облечен за излизане, без шапка, но с палто, а връзките на обувките му бяха развързани. В ъгъла на стаята се виждаше сянката на количката, над нея цветен шал и руса коса, която жълтееше като слама. Брадатко се приближаваше до нея, навеждаше се и замахваше, а сламената глава се изгубваше за миг в тъмнината. Вадим се стресна и бързо дръпна завесата, сякаш така се надяваше да забрави какво е видял. Все пак това беше разправия между брат и сестра, не беше редно той изяснява отношенията им. Върна се и легна с нежелание отново. Леглото бе останало единствената му утеха.

Два дни след това, Аксения го повика с тревожно лице през стъклата и той бързо се отзова. С  изненада откри входната врата открехната за него, а момичето го очакваше с бледо лице на прага. Същата сутрин случаен минувач видял от моста тяло сред тръстиките. Пристигнала полиция за оглед. По- късно се оказало, че мъжът, който лежал мъртъв и вече вкочанен в плитчините с дълбоки рани от нож е „брадатко“ Скоро полицаите открили бездомник да спи в картонена колиба под дебелите подпори на моста. Стоплял се единствено с продупченото палто на мъртвецът. Така и не можел да даде разумно обяснение как се е озовало на гърба му, но си признал, че от една седмица не е изтрезнявал и нищо не си спомня от изминалата нощ. В джобовете му открили дребни пари и документите на „брадатко“ а една продавачка от сергия наблизо потвърдила, че клошарят бил свадлив, налитал на разправии и неведнъж го били улавяли в кражби.

следва