Oкото наблюдаваше. Изучило беше цветовете, формите, движенията. Светът му показваше непрекъснато многоликия си образ, фиксиран върху безкрайната лента на живота. Окото гледаше ту възторжено, ту уплашено, ту весело и усмихнато. Запечатваше някъде в най-дълбокото и тайно ъгълче на съзнанието всичко видяно. Но един ден от него бликна капка. Беше много красива. Със съвършена форма, прозрачна и чиста. Сияеше като мъничък брилянт. На усещане беше леко топла и много жива.
- Да не би да се разболявам?! - учуди се окото - Не, наистина какво е това? Болно ли съм?!
- Не си болно, а си тъжно - отговори му един много нежен глас.
- Тъжно ли? Но аз никога до сега не съм било тъжно. Защо сега станах тъжно?
- Защото сърцето е тъжно и изпраща тая своя тъга и на теб.
- А ти откъде идваш и коя си?
- Аз съм в теб, но не за дълго. Когато наедрея и стана по-тежка, ще те напусна. Наричат ме сълза.
- Добре де, но как се озова в мен?!
- Ти ме създаде. Превърна мъката на сърцето в сълза. Аз ще си отида и ще отне ...