ЧУДОВИЩЕ
Валеше дъжд. Беше март месец. По ръцете на хората шаренееха мартенички, но сега на никого не му беше до това. Дърветата се люлееха от силния вятър, но не беше студено. Плах и меланхоличен дъжд. Сякаш времето се съобразяваше с атмосферата и съжаляваше насъбралите се хора.
Всички го мразеха. Не само Мария и Асен. Но не смееха, нито можеха да се усмихнат и да се радват. Беше провалил живота им.
Преди 2 месеца се ожениха. Мария напусна работата си и стана учителка в местната езикова гимназия. Преподаваше испански, а съпругът й работеше в завода за захарни изделия.
За първи път срещнаха Георги Стойчев на рожденния ден на майката на Мария. Беше красив и елегантен възрастен мъж. „Възползвай се, мамо - бе казала Мария на майка си. - Ти си самотна, той – също, а и е красив!” Тогава майка й каза: „Той е красив, ама да не ти е в къщата!”. Мария беше чувала за известния Георги Стойчев – колко сърца бе разбил, колко хора е унищожил… Бил някога колега на майка й, и след като почина баща й, се срещнали отново. После майка й – Катя решила да го покани на юбилея си за 60 годишнината си.
Мария постъпи в неговото училище притеснена. Знаеше за репутацията му и за неговите вулгарни шеги. Знаеше, че е добър професионалист и педагог. Учител. По испански преподаваше и той, и когато влезеше в класната стая децата замирали на място. Респект голям, страх и напрежение, когато влезел изпълвали стаята. Изгонил някакъв ученик, защото го чул случайно да казва „Добре, че Стойчев не предава по физкултура, иначе сме загубени!” Оттогава Стойчев преподава и физкултура. Мъчи децата в салона, момчетата по 100 лицеви опори, а момичетата по 200 коремни преси. Всеки час.
Мария побутна Асен, хвана се плахо за ръката му и потръпна. Не плачеше. Поставяха ковчега в празната дупка, която зееше гладно и кал се стичаше отстрани.
Мария си спомни тогава, как беше влязъл в един неин час и остана възхитен от начина й на преподаване. „Браво, колежке! Но не забравяйте, че аз съм по-добър” 
„Кретен” – помисли си тя и бързо се върна към сегашната атмосфера. Пускаха цветя и няколко души започнаха да ридаят.
„Чудовище, та кой ще плаче за теб?”
Миналата седмица я уволни, не била се справяла добре. Мария усети, че целият свят се е стоварил на плещите й. Стойчев беше гаден старец, който си играеше с хората. Искаше да докаже, че най-велик във всичко, искаше всички да потръпнат, като чуеха имено му.
„Уволнена сте!”
„Да гориш в ада, мръсно животно!” – не знаеше защо я е уволнил, също така си мислеше, че и той не знае. Искаше да се направи на интересен пред всички.
На Мария й прилоша като си спомни, че беше накарала майка си да опита с него. „Татко никога нямаше да ми прости, ако беше станало така!” 
Стойчев разбрал, че Мария се справя чудесно и я изгонил. Испански се преподаваше само в 3 училища в региона. Стойчев платил на всички тези училища, за да не я приемат на работа. Тя се питаше от къде е тази злоба и какво му беше направила. Майка й също казваше, че нищо лошо не му е направила.
Зариваха го вече. Няколко учителки плачеха безспирно, втори гледаха безизразно към трапа, трети дори не гледаха към него. Мария усети, че сълза се стича по окото й. „Не плачи, как можеш да плачеш за този!”. От другото й око също се търкулна сълза. Необясним плач. „Мария, какво ти става?”. Асен я прегърна и я стопли с якето си, защото вятърът се усилваше. Не беше редно да я пита защо плаче. Въпреки това, избърса очите й и й каза да не плаче.  Спомни си как бе унищожил Мария, как й се изсмя в лицето. Усети  как плачът на Мария се увеличи. Заплака и той. 
Дърветата се клатушкаха напред-назад, и небето пречерня. Слънцето изчезна напълно и се показаха мръсно сиви облаци. Заваля отново. Този път по-силно. Гръм удари небето. Светкавиците не спираха да пружинират и да проблясват.
„Студено ми е” – си помисли. След няколко минути бурята спря.
Погребаха го вече. Мария за миг усети звука на пистолета, тъй както го бяха убили.
Майка й стоеше безмълвно до нея и плачеше. Беше се появила преди минути. Нещо беше станало. Но не плачеше за него. „Чудовище”, „Да гориш в ада!”
Мария не разбираше майка си. Попита я с поглед какво прави, а тя дори не я погледна. „Нещастник, така ти се пада, да гориш в ада!” Хората се възмутиха. Настана суматоха.
Хората му бяха изгорили къщата й. Мария го разбра след минути на сътресение. Заболя я глава. Това беше Стойчев. Чудовище. „Какво зло сме му направили?”
     Мария гледаше накролога му.”Георги Атанасов Стойчев…Ще те пазим ний в сърцата, ще те помним ние вечно, ще ридаем ще тъжим, защото болката голяма вечно ще тежи…” Тя си спомни нещо - миналата година беше скъсала на изпита една ученичка в 12 клас. Вяра Георгиева Стойчева. Потръпна. Усмихна се. Бе свикнала да се бори. Но само за това ли? Само за това й изгори къщата?
„Ще си отмъстя… в някой друг живот”
„Чудовище!”…
Полицаите пристигнаха: „Да, на  Стойчев хората са били тук.  Оставили са Ви бележка, но при пожара всичко е изгоряло. Не са били те. Бурята е направила пожара. Имало е нещо метално, което е предизвикало бурята…
„Господи, железата на Асен, разглобената машина… беше в двора. Машината за… Господи, не е била бурята! Бързоварът, забравих го включен”.
„Стойчев ти си виновен, чудовище…” Мария си спомни как си правеше кафе с бързовара, и изведнъж иззвъня Асен, за да я викне да вървят на погребението.
Опакова куфарите си и тръгна. Отиваше в София, при сестра си, докато се стабилизира. Асен щеше да остане там, докато се наредят нещата.
Започна да вали. След миг дъждът се усили. Качи се в автобуса. Шофьорът тръгна. Минаха покрай училището. На входа се белееше некролог. Отдолу някой беше написал с големи букви „ЧУДОВИЩЕ”. Мария се усмихна и пъхна слушалките в ушите си. Вече беше жестока. Искаше да тъпче наред. Не като него. Както тя си знаеше. Усети, че е силна повече от всякога и че случилото се я е накарало да помъдрее.
„Е, такъв е животът” – си помисли тя, после разбра, че Стойчев не е чудовище, просто имаше други, чужди за нея принципи. Чудовище не беше и бурята. А нейното невнимание. Чудовището беше тя… защото не бе разбрала чудовищното в него.