Станко живееше в голяма къща близо до центъра на града. Скоро навършил осемдесет години, той бе ограничил движението си само от леглото до мекият фотьойл пред телевизора. Семейството му се състоеше от неговия сиб, снаха и малката им дъщеря, която бе на седем години. Динамичен начин на живот бе водил Станко. През младостта си не бе пропускал почивни дни, в които да се изкачват по планините. Допадаше му суровият начин на съществуване по хижите в студ и пек. Бе дори водач на група планинари. Бе весел човек и винаги даваше тон за планинарските песни. Но в същото време думата му тежеше и другите го слушаха. А през седмицата работеше в предприятие. Годините се изнизваха между пръстите му. Неусетно младостта си бе отишла. Времето прошарваше косите му. Губеше хора около себе си. Но никога не даваше път на тъгата да се показва извън сърцето му. Постепенно неговата компания останаха четирите стени в стаята и телевизорът. През деня стоеше сам. Синът и снахата бяха на работа, а детето на училище. старецът с нетърпение очакваше да дойде вечерта. И когато чуеше да се отваря вратата на ккъщата сърцето му трепваше. В очите му се появяваше онзи блясък сякаш виждаше връх в планината. Синът му влизаше в стаята и питаше:
- Как си, тате?
А бащата не обичаше да се виждат чувствата му и отговаряше:
- Днес съм добре. Малко ме наболява гърба. Свърши ли работа?
Синът се усмихваше. След него влизаше седемгодишната Мария. Дядо и внучка говореха на един и същи език. Сякаш и двамата бяха деца. Една вечер синът каза на съпругата си:
- Видя ли, че татко започна да детинее. Уж не се издава, но често го виждам сърдит. Сякаш ни съди, че го оставяме самичък. И виж как си играе с Мария. А тя как го обича.
- Нали знаеш, че те са най-крехките същества! Децата и старите хора. Чупливи са. Ако не внимаваш може да им остане травма за дълго.
Старецът бе трудноподвижен и вечеряше в стаята си. На младини се бе чудил как може човек да е темерут и да не разговаря, а сега стоеше между четирите стени. Изгаси телевизора. Спомените бяха по-силни от звука и Станко се дразнеше. Единственото, което го успокояваше е, че в къщата имаше хора. Всеки ден отчупваше парченце от сърцето на стареца. Мълчеше, но тайно се радваше, когато видеше близките си. А те знаеха, колко чуплив може да бъде човек на неговите години.

Явор Перфанов
09.03.2024 г.
Г. Оряховица