Някога, толкова отдавна, че сякаш бе в един друг, измислен свят, летните нощи бяха вълшебни и приказно красиви, окъпани в светлината на рояк звезди. Луната, голяма и кръгла, сияеше като украшение сред разпръснатия им блясък. А щурците се надпреварваха да възпяват съвършената им красота, подобно трубадури, възхваляващи своите любими. Някога имаше дълги ваканции, с дъх на ягодово сладко, мед и палачинки в късните утрини. На поляни с тучни треви и петунии в градината на баба, на нескончаеми, разтягащи се като вечност дни край реката, в които сякаш целият свят се събира в шепичка, а ти се сливаш с плясъка на прохладната вода, щипките на раците и проблясващите като мълнии телца на рибите. Някога, в този свят всичко бе простичко, ясно и подразбиращо се, като в недокосната детска душа, нюансираща реалността в наивно съвършенство. Дори мечтите изглеждаха лесни и достижими. Някога...
Стоях смълчана в ранната утрин на първия новогодишен ден. Светът наоколо спеше, изтощен от празничната снощна еу ...