2.

За това как не се „случват” мечтите, или

цапаници и краски по ново изникналото оперение

"Да простиш не значи да кажеш "прощавам ти", а да изтръгнеш от сърцето си болката и яда към обидилия те." Лев Толстой
"Най-красивият подарък е прошката." Майка Тереза

„Който е жесток, не е герой.” Петър Велики

„Ако не познаваш гнева и негодуванието изпитвани от жертвата,

няма как да си живял истински и няма как да познаеш себе си чрез прошката,

а не, чрез жестокостта и действията на не героя.”

Незнайно пиле от люпилото

     Най-после! Най-после се пропукаха яйчените черупчици – цък-цък – и сега вече мога да си проправя път до онова отвън с човчицата си. А бе хубаво нещо е това да се появиш пред света!Ох, по-бързо трябва да махна тази проклета черупка, че вече като чуя колко много се измъкват. Бързам! Бързам! Я-я-я, колко е светло навън! Какви цветове! Какви звуци! Пиу-пиу! Чакайте ме де! И аз съм гладно…ама ще стигне ли за всички? Оставете и на мен…Не ми бутай крилцето! Защо ми натисна крачето?! Ама…

      ..............

       - Накъде си се затичало така, Пухче? Не бързай! Мечтите не се случват – те са просто „химери с отрязани крила”, още в момента, в който се появят в нечие съзнание. Няма как да си първи при хранилките и поилките, и да  изпревариш хиляди като теб – настървени и готови да пият и лапат. Какво си записукал, а? За малко да те смачкат! Лоши пилета! Лоши! Ама сладички и пухкави жълтурковци! Ето, това сте! Ех, миличко, не протягай така шийка, ще ти дам да пиеш и да клъвнеш - не  тревожи се! Късаш ми сърцето!  Но не мечтай с малкото си мозъче, че можеш да прелетиш над всички и да се заровиш в пълната хранилка на воля, да затрептиш със малките си крилца, или да се изкъпеш в чиста бистра водичка и да напълниш гърленцето си. Милото! Не трепери де! Аз имам топла ръка, няма страшно! Казах ти, мечтите не се случват и това е! Не, не е сбъдване! Случване е! Да се сбъдне една мечта, означава, че абсолютно нищо не си вложил, за да достигнеш до бленуваното и реализиране. Случване е, защото тя се оформя в съзнанието, вижда се по определен начин, облича се с определени „премени” и се поставя на пиедестал, за да искри, като ценен музеен експонат на чисто личностната ни същност…

      Ама, какви ги приказва тази глупава Гледачка! Пак ми мъти жълтъка! Не ми трябва да ми обяснява тя, какво и как…видях вече и татко-петел и майките си, а и всички, с които си потропвахме под черупката, преди да се излюпим на светло. Аз съм страшно готино пиле, по-жълто от другите, а и колко пъти не вярваха, че въобще от мен ще се излюпи нормално на вид и полезно, за птичата общност, птиче. А то, всичко си ми е наред и всичко е в пълен състав – от-до! Абе, ей, с какво ми изцапа хубавите жълти перца?! Ама си! Какво е това? Не искам да съм различно от другите, че ще ме кълват по главата,така и така сме много!

      - О-о-о! Извинявай! Не съм измила цялата темперна боя, която е останала по пръстите ми от скъсаните вече картини. Останало е малко от черното, синьото, червеното, пурпурното и маслено зеленото. Ама, какво си смешно – сега едното ти крилце е като дъгичка, а другото - жълтичка. Ха-ха-ха! Извинявай! Днес не съм настроена  за приятни приказки или  спокойни мълчания. Иска ми се да пиукам по-силно и от теб, ала си знам, че абсолютно никакъв смисъл няма от това, най-много да остана без глас.  Днес отново поставих точка. Каква точка ли? Ами точка, като точка -почерних я, преповторих и потретих! Да съм сигурна, че скоро няма да повторя това, няма и да го потретя. С една дума – окопах се надълбоко, отново в моето си блато – там, където всички, както братята и сестричките ти, искат да ме стъпчат. О, не ме гледай така! Нали ти казах – мечтите не се случват, а при мен и не се сбъдват! Просто няма кой да ми ги поднесе на тепсия или да ми даде така нареченият „тласък” от трамплина. При мен обратното, миличко ми – опитам се да полетя – и стотина крачета вече са готови да ме натиснат. Дори да избегна половината – останалите ще ме смажат, без дори да знаят, че аз съм там, под тях. Такъв е светът! Бесен и луд, нежен и приласкаващ, светъл, но даряващ тъмнина. Изборът и отговорността как да живееш в него си остава само твой и на никого другиго.

      Е, не мърдай, така де! Ей сега ще напълня малка хранилка и ще поставя малка поилка само за теб! Ех, какво си хубавко!  Бих те нарисувала с това новичко оперение, а и сега, оцапано с бои си още по - кипро. Ех, ама съм -  аз от днес спрях да рисувам. Не си струва! А, не, не че съм пълен провал!Просто за пореден път при мен мечтата не се случи. Даже сега си мисля, дали всъщност беше точно моя мечта? Може и да е била, а може би  - не. Знаеш ли, започнах да рисувам просто, защото нямах много играчки, като повечето нормални деца. В началото драсках в пръста, после в пясъка, когато другите дълбаеха с шарени лопатки и кофички, а аз имах само едно ралце със счупено зъбче. Та, като нямаш достатъчно играчки, на децата им омръзва да си играят с теб и затова, просто ти обръщат гръб и те игнорират. Та, започнах да стоя настрана, да ги гледам как играят и викат от щастие, пълнят си във вратовете пясък, с лопатките гребат и тупат -  пренасят го  и го изсипват в шарени самосвали. Щастие – неподправено, истинско и неопетнено! Всички - освен мен - аз не се поставям в тяхното щастие. Моето – всъщност се състоеше в това да ги гледам как играят щастливи, как се усмихват задоволени от мига и да си въобразявам, че това е наистина прекрасно. Такава невинност нямаше как да се опише в едно стъпкано детско сърце. Усмихвам се!

      Не ми скляпай де! Ще ти дам да ядеш! Само почакай малко -  хубавите неща не идват бързо като лошите, за тях се иска време, а и от същото се нуждаеш, за да осъзнаеш, че лошите неща не ти пречат да живееш истински и пълноценно.  Лошотията рано или късно ще бъде излекувана с малка добрина!

     Та, като наблюдавах как другите живеят щастливо и тъжат нормално…Така от само себе си ръцете ми започнаха да чертаят линии, да градят лица,като обърнати яйчица, да изписват косички, очички , носленца и хиляди усмихнати устенца. После, започнах да драскам върху свободните листове от тетрадките си,и в час по изобразително изкуство…И сама не разбрах как стана всичко…Рисувах и мъката и радостта, и щастието, така както ги и виждах, и чувствах. И светът ми изригна в хиляди цветове и багри…Обичах да рисувам другите и го правех за тях. Подарявах всяка картинака, която нарисувах. В четвърти клас бях на лагер и там просто седейки на една пейка, нарисувах как децата играят на полянката, а боровете извисили се към синьото небе, шареха планинските върхове, оцветих ги със химикал да са релефни, живи и…

    - Я дай да видя! – чух да казва учителят на другата група - Софиянец някакъв.- Абе, дете ти къде учиш?

   - Ми в училище. – му отвърнах, леко смутена и с обагрени от срам страни.Бях се усетила, че съм отвърнала нещо глупаво.

     Тя, стана после една. Поиска от нашата учителка данните на майка ми. Синът му бил някакъв преподавател в художествената в София. Много ме бивало и  ако ме пуснат и искам да ида като при спортните да уча рисуване още от 6 клас в пансион. Да, ама не! И да искаше майка ми -  възможност нямаше, и да исках аз – смисъл не виждах. Та, това беше първият опит в който всъщност ми показаха, че е възможно да имам мечта, свързана с това, което обичах да правя.

      Имаше и втори, разбира се.Ти какво си помисли – то лесно не се отказва човек от това, което му се вижда красиво и възможно. Та, сама се опитах и приеха ме в художествена гимназия с висок бал на кандидат гимназиалните изпити. Да, ама пак - не! В къщи стана война. Как така ще да ставам художничка!? Ми кой ще работи? И кой ще ми дава пари за пансиони, пътни, издръжка? Моят баща, истинският де – издръжка не плащаше! То не, че е толкова важна тази глупава издръжка, но пък въобще и не му дремеше за това, че има деца. И това се размина.Говоря ти за Художествената гимназия! Отписаха ме и ме записаха в техникум, за да се науча на занаят. Да съм полезна – един вид. Така не е нужно да се харчат много пари по мен - пътуваш с държавен транспорт,а спиш и ядеш вкъщи.

     Е, завърших го де! При това много добре. Накрая, преди няколко дни, се пробвах за трети път. Е, не беше за щастие! Работех, учех за държавните изпити,тичах, като луда, да свърша работата в къщи, почасовата през седмицата и през почивните дни. Събрах си пари и за документите, и за пътните, и за себе си. А между временно рисувах, купувах си четки, палитра – всичко, което се изисква за четиридневен изпит престой в областен град, за да кандидатстваш в академията. Е, стигнах до трети етап – разглеждане на творби и ме отсяха. Не ставам! Ами как ще ставам от 290 души за 36 места се борихме. Това е като да играеш на бинго, само че без да си купил билет.Така стана и при мен, Пухчо. Една преподавателка от журито, която на втори етап ме похвали, като видя, че на трети просто ме „шкартираха”, тихо ме дръпна на страни и ме попита тихо:

      - Момиче, ти така ли не се сети да се запишеш за десет дневният курс? Само 250 лева е!

     Е, не се сетих, а и нямах нито времето, нито парите за половин месечен престой, заедно с ежедневните разходи. Нямаше и кой да ме подкрепи! „ Художник къща храни ли ти?!” – изръмжаха вкъщи и това си е. Просто се оправяй сама, ако искаш нещо, защото кака Неволя, не идва, колкото и да крещиш!  Е, не мърдай де! Не мога да ти измия боята, сама ще изчезне, рано или късно. Сега не е хубаво да се мокриш, та ти се излюпи едва преди няколко часа!

............

     Абе, гладно съм, Гледачке! Гладно! А ти тук ме занимаваш с някакви си рисунки и не рисунки и опити …Пиу - пиу! Пък и ми изцапа жълтите крилца! Давай кльопачката вече, че ми къркори тумбачето!

      - Та се прибрах пак с подвита опашка и още по-важно без пукнат лев…Ревях и късах…виках…безгласно, с отворена уста, драх със зъби, чупих четки, купени с трудно спечелени пари. Хвърлях моливи, „хлебни” гуми… Стъкмих си клада от всичкото…Няма ги вече. Запалих огъня с тях и сложих казана да сваря сладкото. И от трите опита, в които сама се подлъгах, че мечтите могат да се случат – нищо не излезе, но поне сладко си направих!  Не ми писукай, де! Сега, защото те взех, ти поне има на кого да се сърдиш, че още си гладно. Аз съм ти насреща и може да възнегодуваш колкото си искаш…А аз -  на кого да се сърдя? Може би на майка си, която е неспособна да се бори за себе си, камо ли за децата си, макар цял живот да се е опитвала да ни задържи. Или на баща си, който всъщност не е никакъв баща, защото за двадесет години, всичко на всичко ме е видял някакви си 10-15 пъти, от които 10 просто, за да тормози майка ми, а останалите пет - по необходимост. На кого да простя и на кого не, мило пиленце? Според теб, ако хората правят нещо лошо или не правят нищо, за да ти помогнат – тогава кой е виновен и кой е прав? Те всъщност го правят срещу теб и въпреки теб, значи – човек може да си помисли, че всъщност вината се крие в самият теб. А, дали е така?

     Коя част от себе си да изтребя и захвърля и коя да оставя? Всъщност, може ли да мразиш кръвта си, тази с която тупти сърцето ти? И колко непростимо може да бъде да създадеш едно дете и просто да не ти пука после какво става с него? И кога едно дете е по-важно от друго? Кога един родител е повече от друг? И как да събереш пръста от калната вода, за да стане бистра? Ти знаеш ли кое от всички тези е най-непростимото? Това съм аз, мило Пухче! Аз! Защото всичко това съм аз и всичко това е станало с мен - не зависещо нито от моя избор, нито от моите молби, нито от желанията, а още по- малко от мечтите ми. Тогава трябва да се сърдя най-много на себе си, нали? И никога да не си прощавам, че съм се родила на тази земя, за да карам хората да ме нараняват?! Или да се сърдя на Онзи отгоре, който все е зает с другите, но пък всеки път, като го „благословя” с някоя цветуща дума, намира време да ми дръпне ушите, да ме води за носа и да ми покаже, че всъщност очите ми, още има на какво да се радват, и какво да рисува душата ми? Ти какво ще кажеш,а? Гладно си, виждам! Добре, ето оставям те – яж си на воля!

       Мечтите не се случват, миличко Пухче! Поне не на мен, а сигурно и други има, така, както и ти не си сам, а има още стотици като теб. Мечтите могат да се сбъднат ако ти се предоставят от друг „на тепсия”, ако друг ти ги сбъдне, или ако се превърнат в желания, най-съкровени и чисти, отправени към Бог. И знам, че сега като те поставям в тази хранилка и до тази поилка, единствено само за теб – не ти правя „добра услуга”, а може би - ти правя?!Кой знае какво ще откриеш в тази сбъдната мечтана за теб реалност?!