И чух от храма висок глас да казва на седемте Ангели: Идете, излейте на земята седемте чаши с гнева Божий… И видях да излизат от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка три нечисти духа, подобни на жаби; това са бесовски духове, които вършат личби…
Из „Откровение на Свети Иоан“
Талантът, на ивици ярост и милост,
пречиства и мъти житейски води.
Заровен в земята – превръща се в гнилост,
посят в небесата – плоди и цъфти.
Ухан, Свят Делта, февруари 2020
Линейката се появи внезапно иззад завоя, сякаш се материализира от въздуха. Допреди миг булевардът беше мъртвешки глух и пуст, а после писък на сирена огласи пространството между небето и земята, втурна се нагоре към сивеещия свод като призив и протест на нечия незнайна, отчаяна душа. Чу се скърцане на спирачки, грохот като от ненадейно връхлетяла буря, а после всичко утихна.
Юйлин, цялата в кръв, се опита да отвори вратата на кросоувъра. Не изпитваше болка, а и всичко по нея изглежда си беше на мястото. Имаше само драскотина на левия хълбок, не беше много дълбока, но кървеше обилно. Със сетни сили девойката посегна към телефона и набра „Спешна помощ“.
„Ами тя вече е тук“, помисли си с горчива ирония. Всичко около нея заплува в някаква звънка, трептяща мъгла – жълто-зелена, като отровна пяна. Мярна ú се лице с тъмни, пронизващи очи, крива усмивка, от която се подаде краят на раздвоен език и проблесна златна коронка. После обезкървената Юйлин потъна в спасителните дълбини на безсъзнанието.
Тай Уанг простена и отвори очи. Първото нещо, което видя, беше разплаканото лице на дъщеря си и загрижения поглед на Деши, който стоеше до нея.
– Къде съм? – промълви старецът и се опита да стане. Ръката му беше омотана в тръбички и системата, към която беше прикрепен, се разклати.
– Татко, не ставай! – Юйлин се спусна към него и го положи обратно на койката. – В болницата в Института на Деши си. Досега беше в безсъзнание. Припадна в пещерата, помниш ли?
По бузите на девойката отново се затъркаляха сълзи.
– Не плачи, малката ми, вече помня всичко – каза Тай и се отпусна изтощено на възглавницата. – Но ти… – сянка на ужас и предчувствие мина по лицето на стария човек, който се беше втренчил в странно вталената фигура на дъщеря си.
– Къде е? Къде е Джиа?
– Тате, мама я няма! От десет години. Но ти не помниш – съкрушено промълви Юйлин.
– Не, къде е Джиа, внучката ми? Детето, Юйлин, къде е детето?
– Няма вече дете – лицето на младата жена изглеждаше бледо и някак обречено. – Изгубих го, докато идвах при теб. Стана катастрофа. Нямаше ми нищо, само драскотина. Но после детето…
Юйлин се разрида и Деши я прегърна. По лицето му беше изписано страдание.
– Деши се върна от Италия заради това. Заради теб също. И заради онова… – девойката махна с ръка към прозореца и гримаса на отвращение и ужас изкриви деликатните ú черти. – Направи пътека от Бергамо до тук. Връща се за трети път. Изследванията, които правят с професор Висконти, са от жизнена важност!
После учудено обърна поглед към баща си:
– Но ти откъде знаеш, че беше момиче? Дори ние не предполагахме, докато не се случи… – Юйлин замълча, безсилна да продължи.
Тай притвори очи:
– Джиа трябваше да се върне, тя беше ангел. Отново ми я отнеха!
– Да, мама беше ангел. Успокой се, татко, пак се развълнува.
– Не, ти не разбираш, той трябва да бъде спрян. Теорията ми работи. Знам, че това е негова работа. Стой далече от него, Юйлин, иначе ще загубим и още някого – той погледна към Деши и сянка на ужас мина по лицето му. – Не! Юйлин, не трябва да го допускаш, това ще има катастрофални последствия!
– За кого говориш, татко! Кой той?
– Китаецът от Малайзия, Юйлин! Не носú брошката в негово присъствие – в никакъв случай, чуваш ли?
– Алибей Симън ли? Но той отдавна си е в Малайзия. А брошката ти я скри. Помниш ли? Каза, че е изпълнила предназначението си. Сделката беше преди няколко месеца. И преди да си загубиш паметта, ме питаше за него. Защо говориш непрекъснато за този човек?.
– Той не е човек! Светлината привлича стружките, а мракът ú отговаря с привличане на стърготините. Той е…
Очите на Тай блеснаха с някаква трескава, безумна светлина. Понечи пак да стане, дръпна тръбичките от ръката си, системата с трясък рухна на пода. Деши и Юйлин се втурнаха към леглото на стареца, но той отново беше загубил съзнание. На сигнала от болничната стая притичаха сестри, после се появи лекар, настана суетня. Но Тай вече не чуваше нищо. Той лежеше на койката, омотан в тръбички и с респиратор на лицето.
Тай Уанг, наскоро диагностициран с коронавирус, пет месеца след като се беше заразил от панголинско месо, беше изпаднал в кома. Никой още не знаеше, че вирусът повтаря, и антителата, които изработва, ако го преболедуваш, изчезват в продължение на няколко месеца. Втората вълна беше застигнала Тай и този път заплашваше да отнесе живота му.
Планината Мошан, Свят Делта, есента на 2019
Панголинът разви люспестата си опашка, с която се беше прикрепил към най-големия клон на Домашното дърво за денуване, пропълзя надолу по изкривения, полегат ствол и тупна на земята. Слънцето бавно потъваше зад хребета на планината Мошан и беше време за лов. Предишния ден се беше натъкнал на мравуняк, но вече беше наловил достатъчно насекоми, беше обелил кората на няколко дървета и не беше гладен, затова остави вкусното угощение за другата вечер.
И сега се промъкна до мравуняка, разрови го и с дългия си, лепкав език започна да събира щъкащите мравки.
Внезапно се изви вятър и от здрача изплува човешка фигура, точно под носа на панголина. Животинчето стремително се сви на кълбо и замръзна. Човекът постоя минута-две, после протегна ръка и с остър, закривен нокът чукна панголина по бронираните люспи:
– Хайде, братовчеде! – промърмори неочакваният смутител на вкусната вечеря. – Струва ми се, че те забавих достатъчно. Време е да си изпълниш задачата.
Фигурата потрепна и се разтвори във въздуха.
Панголинът се разви и затича към храсталаците – край мравуняка беше станало твърде пренаселено! Но той знаеше няколко дръвчета с прясна, необелена кора на другия край на гората. Нямаше да остане гладен и тази вечер.
На другия край на гората Хенг Чун стоеше, притаен зад групичка саморасляци, и чакаше някое животно да притича наоколо. И ето че нещо зашумоля, от храсталака се подаде късокрако люспесто тяло с дълга опашка и голям нос и един панголин се шмугна между дърветата.
Хенг Чун хвърли мрежата.
Храмът Кху Конгси, свят Гама, есента на 2019
Алибей Симън стоеше в дъното на пищно украсената със скулптури и резбовани орнаменти от дърво, кост и камък Главна зала на храма Кху Конгси. В полумрака проблясваха изрисуваните стени на китайските книжни фенери и урните с праха на починалите членове на клана. В ръката си мъжът държеше една от тези урни. Беше застанал до статуя, изобразяваща дракон, покрит с люспи, изработени толкова прецизно, че изглеждаха като истински, особено на фона на мъждивата светлина от фенерите и ароматните свещи. Алибей отвори урната, взе щипка прах и ръсна с нея статуята на дракона:
– Събуди се, сине мой! – прошепна мъжът с ръждиво-кестенява грива и пронизителни, черни като процепи към бездънна бездна очи. После пристъпи по-близо към статуята, която бе започнала да се обвива в облак жълто-зелена мъгла. – Събуди се, Дун, сине мой, намерих ти невеста!
Драконът се раздвижи, плесна с криле, тупна по пода с люспеста опашка, вдигайки облаче ситен прах, и след миг пред Алибей застана строен, млад мъж с бледо, изпито лице и мрачен пламък в тъмните очи.
– Какво искаш пак, татко? – промърмори Дун Симън с глас, който приличаше на повей от зараждаща се гръмотевична буря.
Стъпи на резбованото стъпало в подножието на стълба и неохотно започна да слиза от пиедестала.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=aLbuN1z-nA0
© Мария Димитрова All rights reserved.