Епитимия (порицание) е извънредно задължение, което се налага от духовник за извършени грехове, изповядани пред него. Може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, период на пост, лишаване за определено време от причастие и др. Епитимията е практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

                                                                                   Уикипедия

                                  Киево-печорската лавра, Свят Гама, 2003 г.

– Не, не и не! – епископ Константин се задъхваше от гняв и едва произнасяше думите, но те напираха към гърлото му – един несекващ поток от възмущение, прикриващ чувството на безсилие и умора, които изпитваше напоследък. – На територията на манастира няма място за инфекциозно отделение! Тук идват всеки ден хиляди миряни, монасите също са застрашени. А сградата ни принадлежи. Построена е със средства от дарения за манастира. Нека държавните органи да казват, че няма отношение към нас! Самите те не искат болните да се помещават тук. Нямало условия. Ами да ги изселят някъде! А сградата да ни оставят, тя си е наша. Никога няма да получат съгласие от мен! Няма да подпиша!

Той отблъсна ръката на секретаря, който услужливо му подаваше химикал за подпис на документа, с който църквата трябваше да се откаже от претенциите си. Историческата сграда от 4 000 квадратни метра събуждаше значителни апетити не само у държавата, но и у разни бизнес предприемачи, които заедно упражняваха натиск върху манастирското управленско тяло и най-вече върху игумена. А той подозираше, че това бързане е предизвикано от желанието на Министерството на здравеопазването апетитното парче да бъде продадено, без някой да се интересува на кого и за какви цели.

  „Какво ми става?“, запита се светият отец и тежко се отпусна на масивния, богато драпиран стол в кабинета си. „Започвам да губя контрол. Какъв е този гняв? Това е смъртен грях!“

  Той пое дълбоко въздух и погледна към прозореца. Гористите склонове, на които беше разположена светата обител, се спускаха стръмно към сивеещите води на Днепър, блестяха на слънцето позлатените куполи на Успенския събор, Голямата камбанария , църквата „Животоприемни източник“, Трапезната църква… Многобройни параклиси и монашески килии бяха разположени и под повърхността, вкопани в земята.

  От времето, когато през 1051 г. основателят на Лаврата, монахът Антоний, беше създал първата пещера и се беше заселил там, бяха минали векове. Сега манастирът беше допълнително оборудван с многобройни подземни пространства, коридори, образуващи „Далечните“ и „Близките пещери“, както и още надземни сгради – църкви, монашески общежития, административни помещения.

  „Инфекциозно отделение? В никакъв случай!“, беше категоричен епископ Константин. "Тук някъде се покоят костите на богатира Иля Муромец, в Близките пещери почиват Олег и Евфемия Киевска – синът и дъщерята на Владимир II Мономах, тук е гробът на княз Юрий Долгорукий. И редом с тях – заразени със СПИН и с други неверни болести грешници! Болницата към манастира съществува от сто години. Но това сега не е лечебно заведение, а вертеп! Кой би искал да има вертеп в двора си? Само през трупа ми! Институтът по епидемиология да си търси друга сграда“.

  Епископът избърса запотеното си от вълнение чело и бутна листа с договора към секретаря.

  – Прибери го някъде, където очите ми да не го виждат! – каза рязко той и се изправи. – Предстои ни тежка битка, но ще се справим, с Божията помощ!

  – То да се чудиш, кого да пуснеш в храма, Ваше високопреосвещенство, търговците или болните от СПИН – каза полугласно секретарят и хлопна вратичката на шкафа, където се пазеше документацията на манастира. – Едното вреди на душата, другото поразява тялото. А и двете подриват морала и тежат на съвестта.

  Секретарят се усмихна с крива усмивка и в устата му проблесна златен зъб. Епископът не го чу, защото вече бързаше надолу по стълбите – закъсняваше за вечерната служба.

  Десет години по-късно Инфекциозната клиника беше преместена в зданието на института „Амосов“ – на другия край на града, в няколко неремонтирани и остарели помещения. По време на преселението поради липса на стационарно лечение седем от пациентите починаха.

                              Киево-печорската лавра, Свят Гама, пролетта на 2020 г.

  Митрополит Константин ту се пробуждаше за няколко минути, ту отново потъваше в трескав и лишен от усещания за реалност сън. Всичко около него плуваше в някаква трептяща, болезнена светлина, мъглива и тежка като воденичен камък. Интензивното отделение на Киевската инфекциозна болница беше претъпкано с болни от коронавирус монаси от Лаврата – последно около 200 на брой, трима от тях вече починали. Самият митрополит лежеше тук и разчиташе на Божията милост и всеотдайността на лекарите, за да се изправи отново на крака. Нямаше прозорци, вратата рядко се отваряше, влизаха само лекари и сестри. Апарати, системи, студено бели стени, висок таван и безразличната светлина на лампите –като очи на непознат, заплашителен звяр – бяха заменили уютната топлина на кабинета му и тържествената тишина на храма, с които толкова беше свикнал.

  След многобройни препирни и спорове из църковните среди трябва ли да се отварят храмовете, с каква лъжичка да се дава причастие и нужни ли са предпазни мерки, след натиск дори от самите миряни църквите да останат отворени и заради жаждата на закоравелите души да видят чудо – как небето се отваря и някой, ангел или светец или самият Христос, слиза отгоре и им казва какво да правят – дали да си мият ръцете, дали да целуват или поглаждат иконите, да се блъскат ли на тълпи, за да получат благодат и „върбички“, или да бъдат помазани по челото и да си вземат светена вода и някоя друга индулгенция, след всичката тази неистова какофония от гласове и претенции, съмнения или яростен фанатизъм, Църквите в различните страни, някои веднага, някои бавно и тромаво, започнаха да въвеждат противоепидемични мерки. За съжаление, на някои места – твърде късно.

Една сянка се наклони над болничното легло на митрополита, на чийто рамене тежеше огромната отговорност да се грижи за душите на поверените му пасоми.

  – Когато човек е здрав, той строи планове и мисли мащабно. Когато се разболее, в центъра на ценностната си система поставя болестта и всичко, свързано с нея. Озлобява се към света, обвинявайки околните за бедите си. И преди да ме укорявате за страстите и пороците си, трябва да престанете да грешите! Тогава няма да боледувате.

  – Кой говори? Кой е тук? – промълви с мъка епископ Константин и се помъчи да фокусира поглед върху смътната сянка до възглавницата си.

  – Никой, свети отче, никой! Само ти. Това са твоите думи, каза ги за клетите болнúци от „вертепа“ – прошепна съскащо приглушен, ироничен глас.

  В стаята повя вятър, проблесна като че светкавица и замириса на озон, примесен с едва забележим дъх на сяра. После сянката замъждука като отражение на гаснеща свещ и се разтвори във въздуха.

  Отец Варлаам обичаше да слиза в подземията на Близките пещери в часовете, когато там не се допускаха поклонници. Харесваше му да постои в тишината на коридорите с бели, варосани стени, край тесните ниши с дървени ковчези с мощи на светци от Лаврата. Прокарваше трепереща длан по стъкления капак на някой от тях, свеждаше глава и шепнеше тихо молитва. Спокойствие и омиротворение изпълваха душата му.    Толкова различен беше този свят от суетнята навън! Само тук той се чувстваше приет и простен.

  Но напоследък беда след беда се струпваха като буреносни облаци над манастира. Все повече братя се разболяваха, идваха тревожни вести и от други манастири – не само в Украинския диоцез на Московската патриаршия, но и от самата Русия, от Беларус и от много други места. И когато и самият настоятел  постъпи в болница, отецът се реши. Слезе в един от тунелите на Близките пещери, приближи се до втората мощехранителница отляво, посуети се около нея, натисна тук, побутна там и едно тайно отделение се подаде от основата на ковчега. Монахът взе оттам овален медальон от яспис в сребърен обков, на който се различаваше образът на Богородица с младенеца. Върна чекмедженцето на мястото му и заситни по стълбите нагоре към изхода.

                                                  Жировичи, Беларус, Свят Гама, пролетта на 2020

  Запремятаха се по небето над манастира в Жировичи гръмотевици, запрепускаха мълнии с димни опашки, като отвързани и освободени от юлара си бели коне с черни гриви. Мъглата се оттегли в котловината и отстъпи място на студен и ситен дъжд. Ръсна минута, две, после спря. След една светкавица време небето се разцепи като ударено с гигантски чук и отгоре рукна обилна и непресекваща тъмна вода. Час, два, три – валеше и не спираше.

  Сухото дере край манастира, обрасло с трева и хилави храсти, се изпълни с влага, подпухна и преля над ниския отсамен бряг, а другият – висок и каменист – се очерта в тъмнината като белезникав труп на удавник, изплувал след всемирен потоп.

  Монасите затвориха портите, прибраха животните на сушина и започнаха да се приготвят за вечерната служба. Внезапно гръм, по-оглушителен и от небесните камбани, биещи в небето, огласи манастирското дворче – някой тропаше с все сила по портата и сякаш не молеше, а настояваше да бъде пуснат.

  Отец Никодим притича под проливния дъжд, понесъл старичък черен чадър и  молитвеник под мишница – беше се приготвил да чете „Символа на вярата“ на службата. Отвори бързешком вратата и пропусна окъснелия посетител, треперещ и мокър до кости.

  – Добра вечер, братко! – прогърмя с басов глас новодошлият и пое от клисаряхавлиена кърпа да подсуши прошарените си коса и брада, от които на струйки капеше вода, и мургавото си, изнурено лице със ситна мрежа от бръчки. После стъпи върху черджето в преддверието и изтри калните си, подгизнали обувки.

  – Брате Варлаам, какво те води насам в това кучешко време? – позна посетителя отец Никодим. – Доста път си изминал, как са братята в Лаврата, как е светият отец?

    – Светият отец се поправя, слава Богу! Но много беди ни застигнаха.

Брат Никодим понечи да го наметне с топлата пелерина, която донесе клисарят, но отец Варлаам се възпротиви:

  – Недей, брате, заведи ме първо при игумена! Работата е спешна.

  Игуменът прие възрастния монах в килията си, която не се различаваше от тези на останалите монаси. По стените и тавана бяха окачени ароматни билки, оставени да съхнат. Освен леглото, постлано с карирано одеяло, в килията имаше само неголям шкаф, маса и два стола.

  – Значи казваш, медальонът вече няма да е на безопасно място в Лаврата.

  – Да, твоя милост. Митрополитът се разболя и през цялото време, докато реликвата беше на съхранение при нас, усещах нечие зло присъствие. Той го търси, сигурен съм! Досега го местех в различни тайници, но вече не мога да го крия. Пък и не знам какво ще стане с мен. По-добре е да се върне там, където беше намерен. Никой освен мен, теб и още двама верни не знае, че медальонът в олтара на Жировичката църква е копие, а истинският е на съхранение при нас. Вземи го, твоя милост, ние вече не сме в състояние да го опазим!

  Отец Варлаам трескаво бръкна в джоба на расото си и извади нещо, загърнато грижливо в парче ленено платно. Медальонът просветна за секунда, преди да смени собственика си.

  – Не се тревожи, брате! – каза успокоително епископът. – Той има дарби, но не е всемогъщ. Магическото огледало, което притежава, за да знае кой какво върши, се замъглява от време на време по Божия воля. Ще върна медальона там, където му е мястото.

 На другия ден игуменът излезе от манастира, прекоси дерето по паянтовото дървено мостче над придошлата вода, навлезе в рядката горичка зад хълма и се отправи към старо крушово дърво в отсрещния край. Крушата беше с изкривен от годините ствол, с дебела и грапава кора, гъста корона от клони, в които се чернееше щъркелово гнездо.

  Светият отец застана пред  дървото от южната му страна, натисна някакъв издаден чеп, който приличаше на змия с отворена паст и промълви:

  – Синият змей – на изток, белият тигър – на запад, черната костенурка – на север, аленият сокол – на юг, средищният палат – над мен.

  Чу сe тихо изпукване и стволът на крушата се разцепи, откривайки обширна кухина. Епископът сложи скъпоценния медальон вътре и тръгна надолу през гората обратно към манастира.

  На другия ден след като се върна от Жировичи, Отец Варлаам не се появи на сутрешната служба в Лаврата. Двама от братята се отправиха към корпус 112 над Далечните пещери, където се намираше килията му. Намериха го на пода, почти бездиханен, тялото му гореше от треска и беше в несвяст. Преместиха го в Инфекциозната клиника на Института по заразни болести „Тромашевски“ на бул. „Амосов“, но на другия ден предаде Богу дух. Това беше поредната жертва на вируса в манастира, за съжаление не и последната. Някои болни бяха оздравели, след дълго или кратко боледуване, но отец Варлаам нямаше този късмет.

  След няколко дни Лаврата премина на закрит за посещения на поклонници режим, а службите започнаха да се предават онлайн.

  Седем години след изселването на Клиниката по инфекциозни болести от територията на манастира, Бог беше наложил своята епитимия – и над миряните си, и над своя клир.

/Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=aT5ki0ZWP1g