– Е, това вече е прекалено! Не е честно! – Сюе пое якето от притичалия Дун и погледна към сивото, безразлично небе.

  Беше започнало да роси, мъглата преля през горичката и се сипеше на мътни и хладни талази по пътя към замъка. – Кой каквото прави, а аз – все на голо. Това е лично отношение! И аз протестирам!

    – Ти сама си си виновна! – промърмори Мирабела, която пишеше,  отпивайки от чашата с горещ шоколад на бюрото си. – Кой каквото прави, а ти – все между шамарите! Кой ходи на утринна размяна на заложници в тънка вечерна рокля?

  – Кой ходи на размяна на заложници в някаква глупава рокля за коктейли? - изсмя се Персефина и дръпна парчето плат, заплетено в храсталака. – Сега вместо коктейл, сърбай си попарата! – Тя хвърли червената коприна в ръцете на Сюе, която се опита да прикрие голите си крака. Разбира се, неуспешно.

  – Как си, любов моя? – попита загрижено Дун и загърна раменете на треперещата си годеница. – Може би е по-добре да се приберем в замъка?

  – Нищо ми няма! – каза сърдито Сюе и отблъсна ръката му.

  – Но роклята ти…

  – На нея пък още по-нищо ú няма. Нищо не остана от нея, за да му има нещо – изфуча червенокоската и хвърли разярен поглед на Персефина, която се изсмя.

  – Май пак ще се наложи да навлечеш някой от моите „парцали“ – каза язвително господарката на Хадес. – Е, те не струват и половината от „съборетината“, в която живеем, но поне се ползват по предназначение, а не се въргалят из храсталаците.

  – Твоите се въргалят на други места – не ú остана длъжна Сюе. – Предимно при скелетите в гардероба ти. Защото ти така и така си ходиш гола.

  – Ами аз не се обличам, за да бъда после съблечена! И то на публични места. Аз съм честна есхибиционистка. Не се крия зад фалшив морал – озъби се драконката и пак се захили тържествуващо.

  Докато траеше цялата суматоха, всички бяха забравили за Вергилий, истинският виновник за създалата се конфузна ситуация.

  Нещастният поет седеше в канавката и гледаше с невиждащ поглед към обекта на несподелената си любов. В трипръстите си лапи държеше поомачканата снимка на Сюе, която беше измъкнал от вътрешния си джоб. На лицето му беше изписана смесица от объркване и разочарование.

  „Как така?“, мислеше си отчаяно той. „Това наистина ли е Сюе? Краката ú! Мили Боже, съвсем прави са! Да имаше поне един лек намек за плавната и закачлива извивка от колената надолу, която се вижда на снимката! Дори Персефина има по-криви бутове от нея. Ами глезените? Прекалено тънки са! Стъпалата? Като на японка – толкова са малки, сигурно носи обувки от детския магазин. Коленете ú са костеливи, това поне е добре. Но другото?“

  Той плъзна поглед нагоре по снимката, където в къса поличка и блузка, която разкриваше пъпа ú, Сюе размахваше тенис ракета, а после се взря невярващо в реалността.

  „Талията ú е прекалено тънка, бюстът – прекалено голям, устните –  прекалено плътни. А ушите ú  –  прекалено миниатюрни! И заострени, като на елф! Леден дракон с елфски уши! Къде се е чуло и видяло? Всичко в нея е толкова… прекалено! И няма нито една брадавица! Кожата ú е толкова чиста, че трън да завъртиш, няма за какво да се захване! – Неусетно поетът беше започнал пак да говори с удивителни.

   – Фотошоп, брато! Всичко е менте. Муфтят, муфтяяят! Нагласят го по хадеските стандарти, за да се харесва. Никоя от тия известни мацки по кориците не е истинска. – Мишелъв се измъкна от друга гънка в обширната кожа на игуанодона и нагласи коронката си. – Ти много-много не се връзвай и не хълцай! Зáрежи я тая кифла, не си струва!

  – Мишелъв, ти пък откъде се взе? – Вергилий откъсна поглед от снимката и я прибра намръщено в джоба си.

  – Използвах те като товарен добитък, брато. Авантакис, чаткаш ли? И аз да скивам малко Свят. Ама то нямало нищо за скиване. Голям качамак! Много народ и все гламав! Òстави я тая куха лейка! Не вáжи.

  През това време суматохата край Сюе са беше уталожила и Персефина най-после се сети за злополучния затворник. Потърси го с поглед и като го откри, се запъти към канавката. Мишелъв се шмугна пак в дълбокия джоб на Вергилий и притихна там.

  – Ти какво си устроил седянка тука! Идвай, размяната започва! – прогърмя динозавърката и поетът с облекчение се взря в кривите ú гигантски крачища  с обувки 47-ми номер.

  Групичките от двете страни на оврага край горичката се бяха вече събрали. Персефина показа, че няма оръжие, стражите също. Вакса захвърли бастуна си под едно дърво по знак от Емпуза и разпери лапи. После Трития, кралят и кралицата тръгнаха към динозврите, а Персефина бутна Вергилий към призраците. В момента, в който кралица Тарантула и крал Карл Плутос, заедно с Трития се оказаха от другата страна на оврага, се чу шум от криле и археоптериксът Астерикс кацна на рамото на Персефина.

  После всичко стана за секунди. Господарката на Хадес измъкна нещо изпод крилото на летящата твар и тънка струя синкава светлина покоси призраците, към които все още ситнеше Вергилий. Те припламнаха за кратко и изчезнаха. Само около Емпуза се образува силова решетка, която се затвори над главата му и  той се оказа, хванат в дезактивационен капан. Един от лъчите на портативния тъмен меч на Персефина го беше улучил и от него изтичаше на синкава струя призрачна енергия, която се разсейваше във въздуха. Емпуза беше смъртоносно ранен и му оставаха няколко минути живот.

  Господарката на Хадес се приближи към клетката и впери немигащо око в избледняващата фигура на демона.

  – Е, Емпуза – каза хладно тя. – Ил метеж е финито! Какво, по дяволоидите, си мислеше, че правиш? Решил си, че можеш да низвергнеш господарката на Хадес? Какъв глупак!

   – Разбрахме се без оръжия, Персефина. Пак ме измами! – гласът на предводителя на бунта беше немощен и отслабваше с всеки  миг. 

   – Ами това ми е в природата! – каза хладно динозавърката. – Убийте всички, които имат нещо общо с метежа! – заповяда тя на притичалите стражи. – Вакса, активирай котките си! Никой в Хекатия да не смее да мръдне!

  Котаракът се поклони театрално и започна постепенно да изчезва. Последна се разтопи в утринния мъглив въздух прословутата му усмивка.

   – Вергилий, тебе те оставям засега жив, но изгнанието в Хекатия се запазва. Ще имам грижата никога вече да не напуснеш пределите ú! Отведете го! – каза тя полугласно на стражите. – Конвоирайте го до границата и  го освободете! Но не го изпускайте от очи! Искам да знам какво прави всеки час, всеки миг!

  – Ти, предател! – обърна се тя към Емпуза. – Имаш право на последни думи. Последното желание на обречения на смърт се отменя.

  – Последните ми думи? – каза  тихо призракът, който вече почти се беше разтопил във въздуха. – Толкова си зла, Персефина, че чак си глупава!

  Той се разсмя със слаб, екнещ глас и последната струйка енергия изтече в започналия странно да се сгъстява въздух.

  И тогава всичко наоколо започна да свисти и да гърми. Хоризонтът пламна, облаци гъст черен дим се извиха като гигантски пипала към притъмнелия свод. Откъм замъка „Гнездото“ също се чуха гърмежи и поредица взривове разтърсиха паянтовата сграда. Виждаха се стражи, щуращи се край крепостната стена, които после се изсипаха през портата като рояк тъмни скакалци и започнаха да вдигат подвижния мост.

  – Какво е това? Какво си направил, глупако? – извика динозавърката и разтърси решетката.

  – Това е застраховката ми „Смърт“, господарке. И аз те излъгах! Аз все пак съм демон, а ние никога не казваме истината! Би трябвало да го знаеш.

  Емпуза пак се засмя с глух, кънтящ глас и внезапно започна да се изпълва с енергия. Силовата решетка изчезна и той протегна призрачни ръце към господарката на Хадес.

  – Алибей! - извика панически Персефина, но там, където допреди малко стояха дяволоидът и „делегацията“ му, нямаше никого. Само облаче черен прах проблесна в сивотата на утрото, а после се разсея и изчезна.

  Персефина натискаше бутона на тъмния меч, но зарядът му беше изчерпан. Стражите стегозаври се въргаляха наоколо, повалени от взрива. Емпуза докопа станалото безполезно оръжие и вдигна нещо от земята. Беше шнолата на Трития. Той я заби в разпилените си коси и каза делово:

  – Метежът се увенча с успех. Разчистете тук!

  От нищото започнаха да се появяват призраци и чеширски котки. накрая се появи и Вакса, с неизменната си усмивка.

  – Вакса, мислех, че сме приятели! – изстена сразената Персефина.

  – В политиката няма приятели, има само интереси – каза чеширецът и щракна силовите белезници около китките на досегашната си господарка.

  – Отведете я в тъмницата на замъка! – заповяда той на притичалите  призраци.

  Някакво познато лице се мярна в тълпата бели светещи създания, които възникваха от нищото и започнаха да се стичат към „Гнездото“.

  – Матю! – каза Персефина и се взря в косматото лице на любовника си.

   – Няма го вече твоят Матю, влечуго такова! – изсъска фейсбикианецът. – Разговаряш с Негово сиятелство наместника на Хадес, Матадор Сигизмундски. Финита ла корида! Убийте дъртата паячка и крадеца на кларинети! – посочи той престарелите крал и кралица. – Не ни трябват още безполезни гърла в резиденцията „Последна спирка“! Много разходи, полза никаква. А венценосната им щерка ще имам удоволствието да разпитам лично аз, след седмица, две… не знам! Когато се поосвободя от държавните дела и от бакиите, които е забъркала. В тъмницата има място – една от килиите току-що се оваканти.

  – "Ла корида е финита", глупако! И на пет трона едновременно да седнеш, пак ще се озовеш на земята и ще си останеш същият тъпоглав бик за разплод! – изсъска в отговор Персефина и се изплю в краката на бившия си фаворит.

  После гордо потегли към тъмницата, където допреди няколко часа страдаше и твореше онеправданият ú слуга, Удивителният късметлия Вергилий.

                                                                                                                                                                  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=yeBl1qcWjSg