На попрището жизнено в средата
сред мрачен лес се озовах.
Данте Алигиери, „Ад“
Хадес, наши дни
Персефина висеше с главата надолу от тавана в Стаята за мъчения, окачена на въже от сухожилия на велоцираптор, люлееше се неистово и плюеше срещу стената.
Сътвореното все не ú харесваше. Тя се опитваше да го заличи с точен изстрел на плюнката, но не успяваше. Това я вбесяваше.
Зеленолюспестата затворничка се люшкаше все по-силно, но от тези смехотворни усилия само разтегна собственото си сухожилие и се сдоби с огромна цицина на главата. Накрая се отказа и се прицели в отсрещната стена, където все още имаше оцелял слой мухъл.
Закривеният ú, несигурен нокът надраска зигзагообразно:
Вълк последен е този.
Шаро, дръж! Овцú, да вървим!1
Новоизлюпената поетеса спря. Нокътят ú се пързаляше и не оставяше следа над редовете, а тя не знаеше как да сложи ударение с плюнка. Проблемът беше сериозен.
„Защото, виждате ли, ще си помислят, че съм неграмотна и нямам чувство за ритъм. При дядо Вазов е όвци2, ама ...