Линк към трета част на Книгата „Приказки от Омагьосаната планина“:

  https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-zlata-hubavica

  Богът на мълниите, на кон или в колесница, поваля дървото с мълния или с чук, изгаря го или пък разтрошава камъка. След победата освобождава водата и завалява дъжд. В преданието божеството се появява като Перун, Перкун или Перкунас, като мълния, като Бог, като пророк Илия и като Свети Георги, като юнак, а в руските билини като Иля или Добриня. Своеобразен модернизиран вариант на бога на мълниите би могъл да бъде митичният ковач, засвидетелстван… в славянския фолклор.

                                         Александър Гиешор, „Митология на славяните“

                                                                                Хадес, наши дни

  Светлинните източници по тавана представляваха невидими концентрични кръгове, снабдени със звукопреобразуватели. От тях се лееха звуковите вълни – с различна дължина, посока и форма. Някои бяха вертикални, други – хоризонтални, във вид на полудъги или прави, преплитаха се и се пресичаха, образувайки причудливи витражи от тонове, обертонове и субхармонични звуци в мимолетни и изменчиви съчетания. По стените на Тронната зала аплиците –  извити метални пръчки със стъклени колби, пълни с мъртва вода, кипяха и струяха към осеяния с луминисцентни искри таван.

  Емпуза намали светлината и музиката стана бледа и приглушена – като намек за отсъствие на това, което не може да бъде понесено и присъствие на това, което е желано и прието.

   – Обожавам ултразуковите ти сюити! – Пека излезе от резониращите сенки на завесата и бледолилавият облак на кринолина ú лъхна краля на Хадес с деликатен аромат на отровни глицинии и карамелизиран захарен дюстабан.

  Ниският алт, сякаш мек и кадифен звук от обой, подрезгавя леко и се люшна и завълнува. Вибратото му се предаде на облака на Емпуза и естеството му започна да се завихря – сгъстяваше се и се разсейваше в различните си части и издаваше нетърпелив призивен звук.

  – Да, в известно отношение ние, призраците хеката, сме като нашите приятели, мрачниците. Това, че не обичаме светлината и нямаме сетива, за да я разберем, не означава, че не сме намерили начин да усетим очарованието, което тя притежава за хората и плътните Същества. Ние „виждаме“ чрез звуците. Нещо, което хората не умеят. Всичко около нас трепти, резонира или излъчва шум, дори светлината, особено, когато е поляризирана¹ – каза призракът, сдържайки настойчивия си импулс, и галантно се поклони на Дамата в лилаво.

  Музиката се усили и сега звучеше като мелодия на танц – сякаш от тавана се стичаше бавен и тържествен звук на старинна лютня.

  Емпуза протегна мъгляв ръкав, а Пека направи реверанс и двамата се впуснаха в упоителен и шеметен  кръжащ вихър, като потропваха и подскачаха, увиваха се един около друг или се следваха, събираха се и се разделяха, почти смесваха перифериите на газовите си облаци и погледите им сияеха разноцветно в такт с извивките на мелодията.

   – Те не знаят, но вероятно някои се досещат. Прекалено често идвам тук на „консултации“. Не е трудно да се предположи, че не навестявам само лабораторията на Свитъка и Залата за аудиенции, но и спалнята ти.

  – Това не ме интересува! Аз намерих това, което съм търсил цял живот –  хекатата, която ме допълва във всички отношения. Моята единствена и незаменима половинка!

  – Или може би, четвъртинка? – усмихна се Перла Карамелла и се завъртя около оста си, облъхвайки партньора си с ухание на вехнещи горски теменуги.

  – На кого му пука, половинка или четвъртинка! Важното е, че си единствена!

  – А Първата придворна дама?

 – Тя е само фигурантка, знаеш го! Придружава ме на официални събития и изпълнява церемониални функции. Просто едно амбициозно парвеню, добрало се по силата на обстоятелствата и благодарение на комбинативния си ум до най-високата позиция, за която би могла да мечтае. За разлика от теб. Ти заслужаваш много повече!

  – Означава ли това, Ваше величество, че смятате да ме направите своя кралица? Защото това е единствената позиция, по-висока от тази на Първа придворна дама и кралско протеже.

 Емпуза се засмя и извърна широкия си мъгляв гръб към Дамата във виолетово, но гръб всъщност нямаше. На мястото на тила на хекатата имаше друго лице – женско, с фини, аристократични черти и бледа кожа, високо чело и голяма, чувствителна уста, обагрена в яркочервено. Косите бяха същите, като на Емпуза – дълги и сребристи, прихванати с изящна шнола, а очите сияеха в бледорозово

  – Няма как да те направя кралица, скъпа, защото аз самата съм такава. Това му е недостатъкът да си компилат. Аз съм си и крал, и кралица, и момък, и девица!

  – Обичам очите ти, любима, ярки са като скъпоценен розов сапфир – отговори Пека и също започна да се трансформира.

  Шлейфът от газова органза изчезна, както и впечатляващият кринолин, а на тяхно място се появиха дългата раирана блуза и свободни панталони, покрили мускулеста фигура с широки рамене и нехайна, разкрачена моряшка стойка.

  – Липсваше ми, Трития! – каза Перт ван дер Муун и целуна ръкава на робата на кралицата. – Кой би допуснал, че не гниеш в онази тъмница като горката Персефина!

  – Там гние моята двойничка. В замяна съм осигурила разхайтеното ú семейство от тунеядци за период, по-дълъг от съществуването на Световете. Но никой, освен теб, не знае истинското ми име и кой/коя всъщност съм.

  – Гуанин, Авалокитешвара, Емпуза или Трития, на кого му пука! Не разбирам само как от божество на справедливостта и състраданието си се изродил/а в изчадие на Хадес.

  – Искаш да кажеш, как съм се издигнал/а до изчадие на Хадес – изсмя се хекатата и завъртя партньора си.

  Отсреща отново изплува зашеметяващата Перла, а Трития отстъпи мястото на Емпуза.

  – Кой казва, че призраците нямат пол? – усмихна се ослепително женската хеката. – А ние с теб, поради странна прищявка на съдбата, имаме дори по два.

   – Никога не съм мислил, че ще срещна някого, подобен на мен. Ти си истински подарък! – каза Емпуза и навеждайки партньорката си назад, се вгледа във виолетовите дълбини на очите ú.

  Музиката стана по-енергична и бърза, лютнята отстъпи място на цигулки и флейта. Двамата отново се завъртяха в зашеметяващ, невероятно синхронизиран танц.

  – Хадес е част от Световете. Не е Отвъдното – каза след малко Емпуза. –  Поради някои специални обстоятелства някои плътни се превръщат в призраци след смъртта на телата си, а други – в Светли същества. Знае се къде отиват. Но ние не сме душú. Материални сме, само че по-разредени. Състоим се от атоми и молекули и се подчиняваме на квантовите закони, а не на законите на Нютон. Но можем да съществуваме и в Макросвета. Как и защо, никой не знае. А какво става с тези, които се възнасят и изчезват от Книгата на живота, това вече е загадка.

  На вратата на Тронната зала се потропа. Емпуза завъртя силно партньорката си, а после я пусна внезапно и тя отлетя към завесата, където се скри отново.

  Вратата се отвори с трясък и стражът пропусна топчестия, мустакат Първи заместник вице прим на третия съветник на краля, чието издадено напред тумбаче вървеше на няколко секунди пред собственика си.

  – Кралю, аларма! – викна Мишелъв и се закова пред намръщения поглед на господаря си, който плесна с ръкави и спря музиката.

  – Охо! – възкликна мишокът и намести каската с червена петолъчка на главата си. – Ти си се кефиш тук сам! Няма лошо, ама има лабаво! Синковците със зъбите и ноктите в Бергамо са го загазили! Падат като круши край Венецианските стени. Морят ги с нещо бергамаските. От крепостта Рока са извадили ония, яките патлаци от Втората световна.

  – Унищожават мрачниците ми с гюллета от музея? – възкликна невярващо Емпуза.

  – На тия гюллета фасонът им е изчанчен – каза Мишелъв и се почеса по врата. – Плюят огън и жупел като от казаните на Ада, ще знаеш! И се самонасочват. Менят си тра-ик-торията – каза със запъване сложната дума мишокът и въздъхна отрудено.

  – Намерú Матадор и му кажи това, което току-що каза на мен – разпореди се хекатата. – Да подготви кавалерията! И да изпрати втория въздушен ешелон! Да се свърже с нашите в ядрените централи. Но да не предприемат още действия там, разбра ли?

  – Тъй вярно! – Мишелъв тропна с подкованите си с цинтове войнишки ботуши, изпъна тъмнозелената си гимнастьорка под кожения колан с катарама с един зъб, извади алуминиева манерка от чантата за патрони, закачена на раницата му, и отпи демонстративно.

   На рамото му се клатушкаше миниатюрна дървена пушка, а зелените бричове на панталоните му се ветрееха. Видя учудения поглед на Емпуза към раницата, и поясни:

  – Хавата, значи, е такава, кралю – спално бельо, кърпа за лице, две резервни кърпи за крака, хигиенни принадлежности, чайник с чаша и лъжица, една-две шоколадови вафли, в случай, че ми падне захарта, и парче кашкавал, ама не от капан. Мърколинна с две „н“ ми ги приготви. Малко е кофти да ги мъкна навсякъде, ама е гот, щот’ трябва да съм подготвен за всичко, чаткаш ли?

  – Мишелъв, разкарай се, чаткаш ли? – изрева Емпуза и се обърна към завесата, която потрепна.

  – Добре бе, кралю, нямаш проблем – измърмори мишокът и замъкна раницата към вратата. – Аз само да ти светна, такова…

  – Изчезвай!

  – Вече се изпарих, кралю, няма ме, ей на! – извика пискливо Мишелъв и стремглаво хлопна вратата.

                             Милано, стадион „Сан Сиро“, Свят Гама, няколко часа по-рано

  Мрачниците се блъскаха и трупаха пред отвора на нишата на третото ниво. Алибей говореше нещо на сина си, после го блъсна към трептящата във въздуха Врата. Нито той, нито Дун забелязаха тънката струйка черна мъгла, която се промъкна край тях и също потъна в Света оттатък. След малко Вратата се затвори, част от черното пипало остана от тази страна и неуспяло да задържи формата си, се разсея във въздуха. Алибей се затича към останалите и ги поведе към прозореца със сметоотвода.

  В Планината на всички Светове и времена змията Шуайджан се опита да прибере остатъка от осакатеното си пипало, не успя и дръпна прясно отрязаното чуканче в един от тунелите. Пробва да установи местоположението на изчезналата част и да се свърже с нея, но не успя и това я озадачи. Все пак, беше сигурна, че дори откъснато, пипалото носеше същата зла енергия, както и цялото  ú туловище. Мястото на отрязването пулсираше и я пронизваше сякаш с остър меч.  Писъкът ú огласи Планината и в него се долавяше неистова болка и не по-малко неистово  тържество – по-голямата част от мъглявия ú крайник беше преминала през Вратата и скоро щеше за заживее самостоятелно в онзи Свят, където и да се намираше той.

                               Лабиринтът на джуджетата, Омагьосаната планина

  Дребните, прилични на паяци насекоми изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Дешанг и Юймин продължиха надолу по тунела, чиито стени постепенно започнаха да се разширяват. В дъното на коридора се появи бледо сияние, което се усилваше и двамата вече можеха добре да различават пътя напред.

  След един от плавните завои, Дешанг се огледа и спря.

  – Какво има? – попита Юймин.

  – Не знам, стените… странни са. Приличат ми на нарисувани.

  Юймин се приближи до едната стена и докосна повърхността ú. Дланта ú се плъзна, сякаш не усещаше съпротива и изглеждаше необичайно реална на гланцирания фон на скалата.

  – Вярно – каза тя. – Да не би да е стенопис?

  – Стенопис върху скала, който изобразява… скала? Не ми се вярва – каза Дешанг. – Подът и таванът на коридора са същите.

  Той внезапно се преви като от спазъм и рухна на колене на изпъстрения с нарисувани ямки и издатини коридор.

  – Дешанг! – извика девойката и се опита да го изправи на крака, но не успя. – Добре ли си?

  – Не знам – отговори мъжът и гласът му стана с една октава по-нисък и в него се появиха хъркащи нотки. – Струва ми се, че съм добре, само дето не мога да стоя на два крака. Дано не е нещо подобно на това, което стана с нас в катакомбите. Там също започнахме да губим форма! Може просто да се променяме. Алибей спомена, че ще има нещо такова. Но пък да е толкова драстично, че да не мога да стоя изправен…

  – Променяме се! – каза уплашено Юймин, стиснала кичур от дългата си, черна коса, която бавно изсветляваше. – Някога, като дете, си фантазирах, че имам руса коса, но това бяха детски мечти. Ако наистина го исках, отдавна щях да се изруся. Харесвам цвета на косата си! Не искам да се променям, Дешанг!

  Тя се извърна и с ужас видя, че на мястото на мъжа сега стоеше едро като теле, черно животно със светещи в полумрака очи.

 Беше голям и страшен вълк, който отвори паст, пълна с остри зъби, и изръмжа! Юймин отскочи назад, а вълкът настъпваше, като продължаваше да ръмжи. Тя изпищя и се опита да побегне, но вълкът сграбчи с ноктеста лапа края на вълненото ú наметало, изпод което се подаваше дълга, бяла кенарена риза с шарена престилка и изтрака с челюсти. Юймин продължаваше да пищи, но внезапно осъзна, че в тоновете на ръмженето на вълка има система, а после чу отделни думи и изречения. Вълкът говореше. С гласа на Дешанг. И тя го разбираше.

  – А за сини очи мечтала ли си? – попита Вълчо и ужасяващата му муцуна се изкриви в още по-ужасяваща, зъбата усмивка. – Защото и очите ти се промениха.

  – Присмял се хърбел на щърбел! – каза нацупено Юймин и успокоена, се вгледа в светещия поглед на звяра. – Ти да се видиш само! Кумчо Вълчо с проскубана опашка и изблещени като светофар очи!

  – Значи станахме Вълкът и Червената шапчица, само дето ти нямаш шапчица, а куп непотребна, златна коса. Да не си Златовласка? Или Рапунцел?

  – Не искам да съм Златовласка, ще ми се наложи да ям змии, а от тази мисъл ме побиват тръпки. По-добре да съм Рапунцел, но не мисля, че косата ми е достатъчно дълга – за да се спуснем от върха, ще трябва да продължим по тунела. Алибей каза, че ни праща в друга Книга. Мислиш ли, че това е Книга с приказки?

  – Да! – каза Дешанг, който тръгна отново напред. – Вече видяхме джуджетата на Снежанка. Нищо чудно сега и тя да изскочи отнякъде. Със сигурност сме в приказка. И то не е каква да е, а анимационна!

  – Откъде знаеш?

  – От тях! – каза Вълчо и се дръпна встрани.

  Бяха излезли в полукръгло широко пространство, в дъното на което се виждаха дребни човешки фигурки в разноцветни дрешки и шапки, с широки колани и островърхи ботушки. Лицата им бяха розовобузести и кръгли, имаха гъсти бради с различна дължина и рунтави вежди. Някои от тях копаеха с кирки и лопати скалата, а други държаха фенери и осветяваха с трепкащите им пламъчета цялата кухина.

  Един едър човек стоеше встрани и надзираваше работата им. Беше почти толкова висок, колкото широк, а необятната му талия беше пристегната със сребърен колан със златна катарама. На главата си имаше островърха черна шапка с голяма периферия. Дългата му, чорлава коса беше сива, а не по-малко чорлавата му брада – разделена на три части с различен цвят – ръждивочервеникава, златиста и сребриста. Странният човек държеше под мишница обемиста книга с червена корица, на която със златни букви пишеше: „Книга на живота“.

  Великанът ги видя и даде знак на джуджетата. Малките работници плахо се стълпиха и започнаха да се споглеждат и да шушукат:

  – Вълкът и Злата Хубавица! Върнали са се! – казваха едните.

  – Не са те, а призраците им! – опонираха други. – Вижте ги! Не са истински, като духове са!

  – Духовете на Злата и Вълка! Какво ли искат?

  Големият човек махна властно с ръка и всички млъкнаха. Той се приближи до Юймин и Дешанг, като ги разглеждаше с любопитство.

  – Значи дойдохте, все пак! – каза той. – Още едно пророчество на Вернуш Ковача се сбъдна! Продължавайте да работите! – нареди той на джуджетата, които при името Вернуш развълнувано се разшумяха. – Аз ще си поговоря с духовете на Злата и Вълка. Не се бойте, няма да ви навредят, те нямат какво да делят с нас, защото са от оня Свят. Други неща ги интересуват сега. Пък и на нас няма за какво да ни връщат, винаги сме били неутрални, с нищо не сме ги наскърбили, докато бяха живи. Напротив – помагахме им!

  Джуджетата се разпръснаха и продължиха да копаят, като само от време на време поглеждаха любопитно към тримата.

  – Изплашиха се от вас, защото много приличате на Злата и Вълка.

  – Кои са те?

  – Легенда в нашата Книга. Живели са преди години в пещера над село Клисура. Селяните ги убили, понеже се страхували от Вълка. Момченцето им Вълкан оцеляло. Отгледали го в селото. Сега е момък левент и всички го обичат. Живее с природения си брат Манол и родителите му в къщата на хълма. Пасе овцете и козите на селото и е невероятен кавалджия. Ще се запознаете с него, защото виждам, че ще останете доста време тук.

  Великанът погледна многозначително към Юймин, която се изчерви.

  – Но кой сте вие? – попита Дешанг. – И откъде знаете за нас и че идваме от друга Книга.

  –  Казвам се Мирилайлай, но тук всички ме наричат Магьосникът Разнобрад, заради брадата ми, която е с три цвята.

  – Като трикольор! – засмя се Мирабела. – Остава да се окаже и футболен запалянко. Как пък само ми хрумна! Не е чудно, с тези дроздове по скалите отвън! Същински цар Дроздобрад!

  – Аз съм също като вас – Същество от плът. Идвам от Книга, която не е анимационна, за разлика от тази тук, която се нарича „Приказки от Омагьосаната планина“. За обитателите на Планината ние сме като призраци, те ни виждат така. Докато те за нас са рисувани картинки. Знам кои сте в действителност, защото сте успели да излезете от капана в Юмрук скала. Това означава, че имате ключ. Много Същества са попадали, случайно или не, в Омагьосаната планина, но никой  друг не е успял да се измъкне от стиснатия юмрук. Всички са загивали и костите им още се въргалят в долчинката с Черната вода, сигурно сте ги видели. Никой друг не е оцелял, освен един.

  – Вие ли?

  – Не, аз не дойдох с брошка. Получих статут на цитат. Тук съм съвсем законно – каза предизвикателно магьосникът. – След като в Книгата на Елин Пелин за Ян Бибиян едва не ме превърнаха в кожен мях, избягах във вашата Книга, но там ме разкриха и ме прогониха. Имам лоша слава във Световете. Тук предишният магьосник на този Свят ме прие, при условие, че ще се променя и ще стана добър. В приказките това е лесно. Той трябваше да замине на друга длъжност, много важна и отговорна! И ме остави да го замествам и да се грижа за питомците му.

  – Кой е той?

  – Богът на този Свят. Нарича се Перкун. Повелител е на светкавиците и гръмотевиците и закриля ковачите, занаятчиите и създателите на украшения. Той откри Вернуш, даде го на джуджетата да го отгледат и го научи на занаята им. Вернуш Ковачът също е легенда за народа на Омагьосаната планина. Знам, че във вашата Книга в началото на живота си е бил на страната на Мрака, но тук започна на чисто. Направи много добрини. Върна на Отровеното езеро предишната вода и излекува високомерната кралица Гордяна. Казват, че можел да прави чудеса, защото притежава магическа брошка. Като тази на наметалото ви! – каза магьосникът и на лицето му се появи почтително и малко уплашено изражение.

  – Ще можем ли да говорим с него? След като е толкова добър и могъщ, може да знае начин как да ни върне у дома.

  – Със сигурност обаче няма да стане с балон или с вълшебни обувки, както в „Магьосникът от Оз“ – измърмори Мирабела.

    – Не знам дали би могъл. Той самият не помни много от Света, откъдето е дошъл. Пък и сега не може да направи нищо.

  – Защо?

  – Елате с мен! По-добре, вместо да ви разказвам, направо да ви покажа.

  – Айдеее, Мишелъв номер две! – възкликна Мирабела.

  – Горун, Благун, Световид! – викна магьосникът.

  Три от джуджетата оставиха инструментите си и се приближиха.

  – Братята Горун и Благун идват с нас, отиваме до Рибното езеро, при Момкова скала. Световид, ти оставаш тук отговорник, докато се върна!

  Едното джудже се поклони почтително и се оттегли, а другите две се присъединиха към групичката, която пое надолу по галериите и скоро излезе на пътеката, която се виждаше от Юмрук скала.

  След около половин час път по стръмни и криволичещи планински пътеки, най-накрая петимата излязоха над продълговата котловина, в дъното на която се мяркаха покривите на село Клисура. Подминаха селото и скоро пред тях се ширнаха водите на  бистро езеро, заобиколено от стръмни скали, а върхът отсреща белееше от натрупания декемврийски сняг.

  – Скоро е Коледа! – каза магьосникът, докато помагаше на Юймин да прескочи един овален камък. – Джуджетата ще бъдат претрупани с работа. Надявам се да им помогнете в подготовката на подаръците, в замяна на подслон и храна.

  – Е, джуджетата на Дядо Коледа и тези на Снежанка не са едни и същи,

пък и Омагьосаната планина не е Северният полюс, но като ще е манджа с грозде, поне да е гроздобрада! Тук още си нямат Снежанка, но пък си имат зла кралица! – си каза Мирабела и продължи да пише.

  – Разбира се! – отвърна Юймин. – И ние у дома празнуваме Коледа, както и Свети Валентин, въпреки че не са наши празници.

  – Много добре, разбрахме се! – каза магьосникът Разнобрад. – Един-два чифта ръце никога не са излишни. Пристигнахме!

  Намираха се на брега на езерото, а наоколо, сякаш разхвърляни от ръката на великан, се чернееха огромни валчести камъни. Досами езерото имаше един, който приличаше на човешка фигура.

  Юймин и Дешанг се приближиха и с любопитство започнаха да го разглеждат. Беше като статуя на мъж, малко над трийсетте, почти на възрастта на Дешанг, но слаб и нисък на ръст, с дълга права коса и продълговати очи, които гледаха тъжно и замечтано. Беше облечен в тъмна риза със запретнати ръкави и работническа престилка. На ревера му можеше да се различи каменна брошка във формата на морски дракон.

  – Това е Дун – прошепна Юймин, – но някак… възмъжал. Как е попаднал тук?

  – Надявам се вие да ми отговорите на този въпрос. Казват, че веднъж в годината той оживява и това става точно на Коледа, а тя е след три дни. Може да поговорите с него и той да ви помогне! И, Златовласке – обърна се той към Юймин, – твърдят, че косата на Злата Хубавица, майката на Вълкан, е имала чудодейна сила. Може и твоята да е придобила магия и заедно с брошката да е в състояние да спаси Вернуш, когото вие наричате Дун. 

  Магьосникът погледна към статуята, а после отново към двамата, но там вече нямаше никого. Горун и Благун само разпериха ръце в недоумение.

  На няколко километра от тях и на месец напред, в заснежената Усойна гора, се появиха силуетите на жена и вълк, тъкмо навреме, за да сварят злия дух Паласпур, който се опитваше да удуши замръкналия в гората Вълкан и да го спасят от лапите на коварното Същество². 

                                                                                            /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=5rXpNtXNOrI

https://www.youtube.com/watch?v=Mcaa_EVCOrE&list=RDMMMcaa_EVCOrE&start_radio=1

https://www.youtube.com/watch?v=BvkroDqAPCo

Линкове  четвърта, пета и шеста част на Книгата „Приказки от Омагьосаната планина“:

https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-slynchevgrad

https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-vylchiyat-sin

https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-duhyt-palaspur

 1. Поляризация на светлината – явление, при което електромагнитното поле осцилира (колебае се, трепти) в една определена равнина. При това се получава нарушение на симетрията на разпределение на трептенията в напречната вълна по отношение на направлението на нейното разпространение. Най-често срещаните поляризации са кръговата и линейната. Намира широко приложение в LCD, филтри и слънчеви очила, в 3D технологиите.

2. Описано е в „Духът Паласпур“ от „Приказки от Омагьосаната планина“.