13 мин reading
Миден, наши дни
Усетила зад гърба си необичайна тишина, Мирабела спря да пише и се обърна. Пата-Кюта седеше още на табуретката, а на бамбуковата масичка пред него се белееше къс смачкана хартия с разхвърляни наоколо остатъци от моливи с полуизядени гумички. Мишоидът беше вдигнал глава към прозореца и гледаше навън с отнесен вид. Слънцето огряваше чорлавата му, сплъстена коса, а малкото му, сбръчкано личице имаше почти одухотворено изражение.
Мирабела деликатно се изкашля. Дяволчето се сепна, дръпна листа към себе си и неловко се опита да скрие това, което беше надраскал.
– Какво зяпаш? – каза кисело. – Да се беше погрижила за моливите, не личат. Трябва да ползваш HB, другите ги натискам и се чупят. И гумичките им не са вкусни. Нямаш ли розови ягодки?
– Пата, толкова си кльощав, а само за ядене мислиш! – укори го меко Мирабела. – Къде го слагаш това огромно количество храна, умът ми не го побира? Какво нарисува? Ще ми покажеш ли?
– Тц! – отсече дяволчето и напръска листа с кратка и епиз ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Log in
Sign Up