Хоризонт на събитията, Хадес
Когато става въпрос за безвъздушно пространство, летенето не е толкова физическо действие, колкото състояние на духа.
И не крилете издигаха все по-високо и по-високо в опушения въздух над Ухан феникса, а неистовият му копнеж и жажда за знания – да види, да докосне, да усети. И целта, разбира се! Да се озовеш в точките на сингулярност на Черна и Бяла дупки и да станеш част от една забележителна история, която преди си изживявал сякаш насън, в летаргия и непоносима скръб, беше за човека Тай Уанг, обикновения и скромен учител по физика и математика, една сбъдната мечта, реализация на най-дръзките му фантазии.
Тай се издигаше над дима и пожарите на Ухан и сякаш постепенно се отдалечаваше и от човешката си същност. Звезди и галактики го съпровождаха в тази необикновена трансформация, докато накрая самият той не стана звезда.
Очертанията на фигурата му все още далечно напомняха на човешки, но той целият беше обвит сега в непоносимо сияние, което сякаш извираше от някакъв невидим енергиен източник вътре в него и озаряваше почти половината небе с яркооранжево, нажежено зарево. Когато напусна атмосферния слой, обвил като предпазна черупка Земята, сиянието се концентрира около него, но не загуби от силата и интензивността си. Все още имаше ръце и крака, обвити в пламъци, но също така и чифт великолепни, огнени криле, които не размахваше като птиците, защото във вакуума няма въздух, на който да се опират, а планираше с тях – леко и почти незабележимо се плъзгаше в междузвездното пространство със скоростта на светлината и изминаваше за секунди невъобразими разстояния.
Горната част на огнения му торс, където трябваше да бъде главата, избухваше периодически в протуберанси с форма на тризъбец. Когато не пламтяха толкова силно, те приличаха ту на птичи гребен, ту на планински хребет, огрян от лъчите на изгряващото слънце. „Лицето“ му имаше клюн на петел, черен като въглен, а гушката му беше с нажеженожълт почти до бяло нагръдник на лястовичка и продължаваше в шия, извита като змия. На гърдите и корема не толкова горещите участъци образуваха шарка, подобна на люспи на дракон, а задната му част завършваше със сияеща рибя опашка, разпръскваща из пространството искрящи фойерверки.
И беше рисунъкът на гребена на фънхуан като йероглифа на добродетелта, на крилете – като очертанията на благовъзпитаността, на гърдите – на съвършенството, а на корема – на честността. Очите му бяха като камък оникс – черни и лъскави, и се долавяше в тях спотаен тъмен огън.
Малкото жители на Ухан, останали живи при повсеместното разрушение и видели го високо в небесата как се издига все по-нагоре и по-нагоре и набира скорост, докато не се превърна в светла точка, изпитаха тих възторг и неочаквано упование – знаеха, че появата на феникса е знак за милост и вещае настъпване на мир в Поднебесната.
Но невъобразимо далече беше целта му и ако пътуваше дори с най-голямата възможна скорост – тази на светлината, трябваше да се носи из космоса в продължение на десетки хиляди години. Затова, усетил как пространството пред него се надига и се огъва като гигантска океанска вълна, той не започна да се изкачва по този своеобразен хималайски хребет, а се гмурна навътре – в основата. Проби пространствено-времевия континуум и излезе от другата страна – почти с един размах на крилете си. И видя как една черна като нощта и хладния вакуум птица с бледожълт, почти бял, клюн изплува откъм вътрешността на Черната дупка, към чиято периферия и двете летящи същества се стремяха.
Ергосферата1 около хоризонта на събитията на Дупката бясно се въртеше и от този зашеметяващ въртоп излетя археоптериксът, стиснал в клюна си Черното перо. Фениксът се вгледа в приближаващата птица, чиито очи светеха като огненооранжев камък карнеол и мярна около главата му мътна струя дим, която постепенно придобиваше форма на огромно черно сърце.
– Безсърдечният? Какво прави тук пипалото на Шуайджан?
Но нямаше време за разсъждения. Тай погледна часовника, който Васил-Игнацио му беше дал на тръгване. Оставаха още само няколко минути до 22 часа земно време и един часа по времето на Хадес.
Двете птици вече бяха почти редом, а под тях пространството продължаваше да се усуква и огъва като огромен лист хартия. Виждаше се бялата точка на сингулярност на Черната дупка и прозиращата през нея черна точка от другата страна. Между тях се образуваше нещо като тунел, който ги свързваше.
– Та това е Гърло! – си каза с възхищение и удивление Тай. – Ето значи как работи! От другата страна е Бялата дупка. Земните Гърла свързват паралелните Светове от нашата Вселена. А това тук е Мегагърло – мост на Айнщайн-Розен2 между две отделни Вселени. Дали тази на Бялата дупка също се състои от множество Паралелни Светове като нашата?
Нещо ставаше с него. Близостта на точките на сингулярност и чудовищната засмукваща сила на Черната дупка оказваха някакво странно въздействие върху човека Тай. Неговото присъствие в съзнанието на феникса ставаше все по-незначително и незабележимо. Накрая почти изчезна.
Внезапно, сякаш от неимоверно далеч, се чу приглушен камбанен звън. Но това беше невъзможно! Звукът от кулата „Кампаноне“ в Бергамо не би могъл да стигне чак до тук! Въобще никакъв звук не би могъл! Фениксът погледна циферблата на часовника. 22 часа. Усети как перото у него оживява, сякаш го притегляше някаква могъща, невидима сила.
И в момента, в който Златното перо в човката му беше изтръгнато от неимоверната гравитация на Хадес и се устреми надолу към мъртвия, призрачен свят на Мрака, той вече знаеше. Знаеше кой е и защо е тук.
Лястовичата гушка на фънхуан се завълнува, но оттам не излезе никакъв звук, а само цветът ú стана наситено жълт. Фениксът се спусна към археоптерикса.
Но беше късно! Черното перо, привлечено от Светлината, се замята в човката на черната птица и тя го изпусна. И вместо да последва другото, златното, което вече се бе превърнало в бледа, чезнеща искрица, археоптериксът се хвърли в противоположната посока. Настигна черното перо и го сграбчи отново.
– Какво прави? Полудял ли е? Ами правата пропорционалност? Всичко ще провали!
След миг фънхуанът осъзна, че това е целта на археоптерикса, или по скоро на Шуайджан, под чието влияние черната птица беше. Искаше и двете пера! И не беше ясно какво смяташе да прави с тях нататък, но със сигурност това нямаше да доведе до нищо добро!
Фениксът се хвърли към перото и го подхвана в мига, в който археоптериксът се готвеше да се спусне към водовъртежа от енергии, който бушуваше на крачка от тях. Вкопчи се в него, но Астерикс не го изпусна този път и двете птици започнаха да го дърпат – всяка към себе си. Без да отварят човките си, те се мятаха ту на една, ту на друга страна, като постепенно гравитацията на Дупката ги придърпваше надолу и те все повече се приближаваха към точките на сингулярност. Археоптериксът с утроена сила дръпна перото и почти го изтръгна.
„Трябва ми още енергия!“, помисли си фениксът. „Това дяволско изчадие е много силно! И не е чудно – аз всъщност се боря с Безсмъртния, а той, доколкото ми е известно, не може да бъде победен. Но може би е възможно да бъде надхитрен!“
В този миг небето под хоризонта на събитията се изпълни с нетърпима светлина, която ослепи археоптерикса за малко – достатъчно, за да може фениксът да си поеме дъх. И да попие живителната енергия, която струеше отвсякъде и се стичаше като непресекващ водопад към вътрешността на Дупката.
Крилете на феникса заискриха, пламъците на гребена му запламтяха още по-силно. Той дръпна силно, изтръгна перото от човката на археоптерикса и то отхвърча нагоре, придърпано от нетварната сила на Божествената Светлина.
Фънхуанът сграбчи Астерикс със силните си ръце и го повлече, но не към периферията на Дупката, а навътре, все по-далече от перото, към нажежената точка на сингулярност – входът на Гърлото. Инерцията и чудовищната гравитация бяха на негова страна. Ако трябваше да дърпа навън и срещу археоптерикса, нямаше шанс да получи надмощие, но така… А Безсмъртният се състоеше целият от отрицателна енергия, точно това, което можеше да спомогне за поддържането на тунела за достатъчно дълго време.
И двете вкопчени в смъртна схватка птици се затъркаляха като гигантско черно-огнено кълбо към отвора в другата Вселена. И накрая преминаха – едната, съзнателно и целенасочено, другата, съпротивлявайки се упорито, но безрезултатно.
Светлината продължаваше на мощна, явно насочвана отвън струя да се стича към Черната дупка. После енергийният поток потъмня и под въздействие на гравитацията започна да се концентрира и сгъстява, накрая се превърна в свръхмасивна топка, която „поглъщаше“ все повече материя и буквално я разкъсваше на съставните ú части.
Червеният гигант Бетелхайзе на няколко десетки хиляди светлинни години оттук беше източникът на това мощно лъчение. Звездата беше избухнала и се беше превърнала в Свръхнова – тъкмо навреме, за да осигури необходимата на феникса мощност. Екзотичната материя беше пробила сгънатото надве като кръгла палачинка пространство и беше подхранила с енергия крилете на фънхуан, достатъчно, за да може той да задържи археоптерикса.
Шепа златиста пепел и черно облаче прах – това остана от двете вкопчени птици след прехода през точките на сингулярност, но нямаше кой да го види и констатира – за наблюдателите беше достъпна само отсамната част на полусферата ин-ян, другата беше като обратната страна на Луната – можеше само да се предполага съществуването ú или в най-добрия случай, да бъде изчислена математически.
Но човекът, способен да го извърши, вече не съществуваше – поне не във физическия смисъл на думата.
Ухан, планината Мошан, Свят Алфа
Пещерата с вкаменените прилепи и със стъкленото езеро в изоставената мина в планината Мошан беше доста обширна, но Джиа, Юйлин и малката Белинда се бяха разположили в едно от разклоненията ú, по-точно в кухина с размерите на малка стая. Жълтото куфарче на Белинда стоеше опряно до стената. В него Юйлин беше нахвърляла най-важното, необходимо за отглеждането на едно дете – дрешки, кондензирана храна, някои лекарства и мехлеми и две-три играчки.
След като вирусът унищожи Свят Алфа, той беше останал безлюден и пуст – населяваха го само растения и каменните статуи, които отдавна бяха напуснали околността. Вкаменените прилепи от платформата бяха оживели и отлетяха за Бергамо – новия Армагедон. Пещерата под скалата Ю-ши сега беше на разположение на бабата, майката и внучката, както и целият празен град Ухан. От време на време някоя от двете жени слизаше до там и набавяше замразени продукти или дрехи от пустеещите магазини, но гледаха да не се мяркат много-много навън, защото знаеха, че Шуайджан ги търси и все някога щеше да ги надуши с емпатичните си сензори.
Брошките не ползваха – Белинда трябваше да порасне достатъчно, за да може да се опълчи на Змията.
Докато един ден Джиа не изчезна.
Когато на сутринта Юйлин се събуди, завари Белинда плачеща в ъгъла. Цяла нощ беше сънувала кошмари и сега лошо предчувствие стисна сърцето на младата жена. Имаше чувството, че част от нея си е отишла, заедно с нещо изключително важно.
– Татко? – кой знае защо промълви тя.
– Тай вече го няма, мамо! – промълви Белинда и Юйлин отново потръпна – не можеше да свикне с изключителната духовна зрялост на малката си дъщеря, която се държеше и разсъждаваше като възрастна.
– Къде е Джиа? В града ли отиде? Не ми е казала, че има намерение…
– Снощи Джиа беше привлечена от Светлината. Ти спеше. Стана много бързо! Не успях да направя нищо. Мамо, ти не ме чу! Джиа е добре, но Тай… Няма го вече тук.
– Тук няма никого, освен нас, детето ми – каза жената сова и усети как очите ú се навлажняват. – Сега останахме само ние двете.
– Не, не тук – махна с прозрачно крило малката към вътрешността на пещерата. – Тук! – посочи тя някъде към тавана. – Не е в нашата Вселена. Не го усещам. Не мисля, че е мъртъв, просто го няма. Студено ми е, мамо!
Юйлин придърпа дъщеря си, прегърна я и я поглади по лъскавата черна коса с бял кичур на челото. Тя си спомни за баща си, за неговата грижовност, търпението, с което отговаряше на всичките ú въпроси и чудните му разкази за тайните на Вселената, после болестта и безпомощността му, своето безсилие…
Юйлин плачеше и притискаше дъщеря си, имаше чувството, че всичко, което обича, бавно и безвъзвратно изчезва. Но същевременно заедно с изгарящата болка изпита и някакво странно облекчение – сякаш една тъмна и зла част от самата нея си беше отишла безвъзвратно и никога повече нямаше да се върне.
Жената сова плачеше и заедно със сълзите част от живота ú изтече в продължение само на няколко секунди – колкото да мигне и да преглътне непоносимата скръб и отчаяние.
Детето ú, единственото, което ú беше останало – беше сега при нея и имаше нужда от грижата и обичта ú и тя щеше да го защити с цената на всичко!
Наблюдателната зала на Спиралния ръкав
– Каспар, какво става там? Докладвай! – прогърмя гласът на Координатора по пряката връзка.
Екранът на Главния компютър показваше центъра на Галактиката, Черната дупка и околността.
– Сър, тъкмо щях да ви пратя картинка. Нещо не е наред! Тай изпълни своята част и Златното перо тръгна към Хадес, но археоптериксът задържа своето и се опита да го отнесе пак в Света на Мрака. Сега се боричкат и май Астерикс има надмощие.
Перкун се вглежда известно време в разиграващата се батална сцена и измърмори угрижено:
– Трябваше да ми кажеш по-рано! Ще се наложи да го подсилим. Има нужда от енергия.
– Имам идея, сър! С Бетелхайзе става нещо. Сплесква се стремително на полюсите и видимо се смалява. Мисля, че предстои гравитационен колапс и скоро ще избухне. Може да се превърне в Черна дупка или в неутронна звезда…
– И ще ни даде необходимата енергия – досети се Координаторът. – Добре, но как да насочим потока от светлина? Ще се разсее.
– Аз мога да го насоча – чу се мелодичният глас на Илинда и тя се появи в цялата си прелест на монитора на Главния диспечер. – Крилете ми са покрити с микроскопични люспици калцит – кристал с двойнопречупващи свойства. Ако се изчисли правилно ъгълът…
– Добре, кажете на Байдзъ да го направи! И да побърза!
– Вече е на екрана, сър.
– Браво! Илинда, готова ли си? Имаш ли нужда от нещо?
– Не, мога да вирея във вакуума, също като дядо. Доколкото виждам, ще трябва да се отдалеча на около петстотин километра от Залата. Няма проблем! Но някой трябва да катализира процеса. Звездата може да не избухне скоро.
– Току-що говорих с Емпуза и с Мелъди от Фермилаб. Ще задействат вплетените с Бетелхайзе субатомни частици. Ако действат съвместно, ще успеят. Чакат само знак от нас. Тръгвай! И, Илинда…
Перкун погледна тъжно и сериозно годеницата си:
– Съжалявам за дядо ти! Ти не го познаваше, но…
– Той ще оцелее! – каза уверено Илинда. – Фениксът не умира. Където и да е и под каквато и да е форма, ще се възроди, дори от собствената си пепел. Не го усещам, знам го!
– М-да, хубаво е да имаш жена, която вижда отвъд думите и чете миналото и бъдещето като вечерните новини. Но е и малко страшничко!
Илинда разтвори прозрачните си криле и излетя през хангара за космически кораби. Въпреки Вратите и Силовите завеси, Залата за наблюдения притежаваше и няколко совалки. За всеки случай.
Наблюдателите спуснаха светло- и топлоотразителния щит над станцията и седнаха отново пред компютрите. На екрана на Главния се виждаше перперуната, която постепенно се отдалечаваше от Залата. Рисунъкът на очите на крилете ú бледо фосфоресцираше.
После Бетелхайзе избухна.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=5hVfxEc6WyY
https://www.youtube.com/watch?v=YhsEqwFfN5k
1. Ергосфера – област на пространство-време в близост до въртяща се черна дупка. Тъй като ергосферата се намира извън хоризонта на събитията, е възможно съществуването на обекти в нея, без задължително да падат в дупката. Въпреки това, поради движението на самото пространство-време в ергосферата, за тези обекти е невъзможно да остават на постоянно място. Те могат при определени обстоятелства да бъдат изхвърлени навън с голяма скорост, извличайки енергия (и ъглов момент) от дупката.
2. Мост на Айнщайн-Розен /тунел на Шварцшилд/ – разновидност на червеева дупка, открита теоретично като част от изследванията на теорията на относителността, проведени през 1935 г. от Алберт Айнщайн и Натан Розен. Не е сигурно дали подобни преки тунели през пространство-времето може да съществуват в реални физически условия, а ако да, дали могат да се задържат повече от няколко секунди и нещо да успее да премине през тях. Най-обещаващата идея е мостът да се поддържа с някакъв тип „екзотична материя” с отрицателна енергия.
© Мария Димитрова All rights reserved.