Цветчето на черницата То се ражда за трети път , отново от същата пъпка . . .
Отново през пролетта , но малко по-късно от предишната година и седмица преди
да се роди за първи път преди три . . . Със задоволство установява , че сега е
на по-високо място от преди и най-сетне е над онова толкова досадно голямо
цветче , което винаги му прави сянка и се надува . Най-сетне и то ще разбере
какво е да си по-ниско от другите и колко е студено когато те засенчват . . .
Цветчето не съжалява , никак . . . Поглежда пред себе си с полузатворените си
очички и това , което вижда събужда в него носталгия , която с всяка минута се
увеличава . . . Какво е това което така ме стяга и не ми дава мира ? - пита се
цветчето . Какво е това чувство което спира дъха ми и не ми позволява да се
радвам на ветреца ? Защо не си спомням всичко от миналата пролет ? А защо е
минала ? Постепенно чувството на носталгия е заменено от траен и растящ страх .
. . Щом е минала пролетта и тази ли ще мине ? Кога ще стане това ? А аз ще
остана ли назад във времeто с нея ? И кой ще помни едно нищо и никакво цветче ?
Кой ще тъгува когато листата ми окапят и сухата шума ме сграбчи и притисне в
земята ? И най-големият страх - Ще се родя ли пак ? Това са нещата които
вълнуват цветчето на черницата в първият му ден от новия му живот . . . И в
първата нощ , която то прекарва без почивка , мъчейки се да си спомни какво се
случи миналата пролет и колко време се случваше , и кога , как и защо спря да се
случва . Докато слънцето протяга първите си лъчи към земята , към дърветата ,
тревата , животинките и хората , едно цветче едва успява да затвори очи за сън .
По мокрите му листенца блещукат капчици роса , които нежно ще отмият цялата му
тъга . . . защото то не може да плаче . Хората си мислят , че някаква приумица
на природата е родила росата , но тя има своята по-важна роля в живота - да
отмива мъката от лицето на земята и да плаче вместо всички онези малки красоти ,
които се раждат за кратко и ценят живота много повече от хората , защото знаят ,
че не е безкраен . А напротив - безумно кратък и крехък , също като малкото
цветенце . . . Следващите някоко дни от третия си живот мъничето живя пълноценно
и щастливо , вдишвайки от въздуха с радост , посрещайки слънцето с нетърпение
трепет и изпращайки го с много целувки . Затова и порозовя така бързо и неусетно
, защото бе щастливо . . . Към края на първата си седмица цветчето започна да си
говори с клоните и листата , които бяха по - стари от него . Те го научиха на
няколко танца на дървесната корона и дори му позволиха да танцува с тях ,
разказаха му за хората , за собствениците на старата къща на която правеха
сянка,за любимото им момченце , което от много години гледа от близкия прозорец
и обича да се качва на черницата . Всяка пролет преди да роди . На следващата
сутрин след като чу разказа за момченцето , цветчето се събуди с чувството ,че
нещо предстои да се случи и то не за първи път . Помисли си - какво хубаво дете
- и си спомни . . . Миналта пролет го бе виждало . Тези искрящи като цвета на
синчеца очи ,които бе гледало през всичките си животи и искаше пак да види . . .
Спомни си и как предишните пъти онова надуто цветче което растеше по-високо от
него бе така близо до момчето . Дори веднъж успя да се пъхне в стаята му през
открехнатия прозорец и получи една нежна целувчица от него .Затова се беше
надуло толкова и неискаше да танцува с другите цветчета в короната . Единствено
за момченцото говореше , открадваше неговите погледи отправени към черницата
само за себе си . А нашето цветченце така искаше поне малко да надзърне в стаята
на детето , да бъде причина за погледа му навън , да го радва и да му се радва .
След това си спомни , че края на живота му дойде по-бързо последната година и
не му позволи да се сбогува с момчето . Просто една сутрин слънцето изгря без
мъничкото цветче и край ! Тази нощ то не заспа изобщо. . . Един рефрен от
миналия му живот изскочи сред всичките спомени и не му даваше мира . Цяла нош
едно и също:"До следващия път ще те запомня ... сега очите ти не мога да
погледна... А може би, щом тръгна, ще усетя, че тази наша среща е била
последна.". Да , точно това си пееше майката на момчето от своя прозорец , всяка
вечер преди да заспи обляна в сълзи . Нещо я мъчеше , но цветчето така и не узна
какво е преди да . . . преди края . Тази година майката на момчето не беше тъжна
или поне така си мислеше цветчето , защото вече не я чуваше да пее онази песен.
След още няколко дни дървото реши да каже на всички , че старият господар е
изчезнал предната пролет. Цветчетата не разбираха как така може да изчезне цял
човек и никой да не забележи . Тогава черницата обясни , че госпожата е казала
на момчето , че баща му ги е напуснал и се намира на едно по-хубаво място . . .
Всички се чудех и искаха да разберат къде е по-хубаво от дома . Само цветчето
беше сигурно , че не иска да знае къде . Тук му беше добре , защото наблизо беше
момчето. По-късно същият следобед обстановката се успокои , когато всички
видяха новия господар . Сякаш старият се бе уморил да живее там и се бе сменил с
нов . Всички от черницата се обединиха около мнението , че няма нищо лошо в
промяната , та нали всяка пролет и по-късно през есента всички се уморяват от
дървото и го напускат до другата пролет когато отново се раждат. . . Единствено
на цветчето не му харесваше това . То искаше винаги да е до своето момче , дори
през студената зима , за която само бе чувал от дървото . На всичко съм готово
за теб момче ! - помисли си цветчето . Аз никога няма да се уморя и да отида на
онова по-хубавото място . . . Последва още даста време на радост . Мъничето не
знаеше колко време бе минало от както се роди и не се и вълнуваше . Започна да
става все по-топло и момчето вече държеше отворен прозореца на стаята си
постоянно . От слънчевите бани на терасата бе позачервило бузки и това много се
харесваше на розовите цветчета на черницата . Той е като мен - мислеше си
цветчето и попиваше всяко движение на детето . Постепенно топлината започна да
променя черницата . . . Дървото се готвеше да даде плодове , което леко
разтревожи цветчетата . Едно по едно те започваха да капят , за да направят
масто на плодовете . Мъничето започна да тъгува , защото знаеше , че скоро ще
трябва пак да заспи . Незнаеше , обаче , дали ще се събуди отново . Реши , че в
последните си дни трябва да прави все добри неща и се извини на всички свои
братя за всяко нещо с което ги е засегнал . На нахалното цветче под себеси каза
, че прощава всичко и , че с удоволствие ще му отстъпи догодина пак по-високото място , защото се е наситило . . . На следфващия ден голямото нахално
цветче бе паднало . Едва тогава мъничето наистина разбра , че скоро няма да е
близо до момчето . Цяла нош неостави черницата на мира - пя и плака без сълзи за
своя край . - : " До следващия път ще те запомня ... сега очите ти не мога да
погледна... А може би , щом тръгна , ще усетя , че тази наша среща е била
последна . " . Дървото не му беше сърдито , то искаше да помогне на цветчето да
се успокои , но незнаеше как . Сутринта донесе по-свежите мисли и цветчето
знаеше какво е най-голямото му желание . Чуйте ! - каза - Искам да бъда винаги
с моето момче , помогнете ми ! Искам да вляза през прозореца и там да остана !
Искам да бъда красиво цветче - най-красивото , та да ме поиска за себе си и да
ме откъсне от дървото . Виждали ли сте как хората събират цветя и треви и ги
пазят. . . винаги ? Искам и аз да остана завинаги ! Но ти няма да се родиш пак
ако те вземат, няма да се родиш никога вече . - изплака черницата . Зная - каза
цветчето - , но не разбирате ли ? Не чухте ли песента? Не разбрахте ли ?Стария
господар няма да се върне никога , а новия - той никога няма да е като него . . . Дори го чух да казва , че ще отсече черницата ако момчето не спре да се качва
тук . Тогава никои от нас няма да се роди повече и аз няма да съм при моето
момче . Пък и незнам дали наистина ще се родя пак . . . Вижте , черешата спря да
ражда и ги няма вече другите цветчета . И момчето не е щастливо , и не се качва
там . . . Не знам дали искам да се родя пак , защото , дърво , ти незнаеш какво
е да падаш и да не си сигурен дали пак ще си горе на клона . - трепереше вече
цчветчето сякаш , за да литне . И не спря да моли и да плаче много дни . Сякаш
отказваше да се предаде на кръговрата на природата . А другите падаха ли падаха
, но то стоеше . Местата на цветчетата се заемаха от плодове , но мъничето
продължаваше да стои . Накрая листата и клоните решиха , че ще му помогнат да
стигне до момчето . Така или иначе господарката се бе съгласила на есен да
отсекът черницата и никой вече нямаше да се роди . . . Преди зазоряване
напрегнаха сили и си протегнаха към прозореца на момчето , докато цветчето спеше
удавено в роса . После слънцето изгря малко по малко и събуди всички в къщата .
. .и цветчето . . . То погледна пред себе си с полузатворени очички и за пръв
път в този живот , това което виждаше пред себе си му носеше само радост - без
тъга . Момчето лежеше прегърнало майка си и току що отваряше очи . Добро утро
,мамо - каза то . Изпей ми пак онази песен , която пееше за татко, мамо . Той
много обичаше да я чува сутрин . И майката запя , а цветчето потрепера и
рзпръсна тъжната роса от себе си . А може би не беше само роса. . . Момчето
слушаше майка си и гледаше клонката която леко надзърташе в стаята . Приближи се
до прозореца и нежно , с върха на пръстите си погали цветчето . Цялото дърво
възкликна и с трепет пое докосването на момчето . От колко време ! - възкликна
черницата - От колко години не ни беше милвало момчето ? ! . . . Благодаря
цветче - продължиха малкото останали негови братя и листата . А мъничето , то бе
потънало до дъно в синчеца на детските очи и в песента на майката . . . Защо да
се родя пак - помисли си- , когато мога вечно да съм тук . . . у дома ! Момчето
посегна да откъсне цветчето , но се спря. . . Мога ли - попита като гледаше
майка си настоятелно - мога ли да го откъсна ? И без това на есен ще отсечете
черницата , а и татко много обичаше да хербаризира цветни клонки . Добре -
отговори смирено майката и продължи да пее, а момчето пое в ръцете си малкото и
нежно клонче с цветчето най-отгоре . Ех , колко е красиво ,мамо ! - възкликна
детето . Ще го занесем на татко да му се порадва , искаш ли ? - попита , а
майката само кимна и продължи да пее и да плаче. . .тихо и нежно . :"До
следващия път ще те запомня ... сега очите ти не мога да погледна... А може би,
щом тръгна, ще усетя, че тази наша среща е била последна . " А цветчето , то
отдавна спеше. . . Искаше да се роди отново в прегръдките на момчето . Ако ли не
, какво пък . . . то вече всичко беше изживяло и то не веднъж . . . завиждам му
!