Казват, че за слепия животът е безсмислен. Едно лутане без цел, без посока, лутане, лишено от всякакъв смисъл и всякаква същност. Това, което не разбирам обаче е, за кого се отнася това – дали за онзи, който безвъзвратно е изгубил правото си да вижда, или за онзи, който е затворил душата си, сърцето си и сам е обрекъл себе си на вечен мрак…

            Събудих се рано сутринта, не беше се съмнало още. В продължение на няколко месеца трудно заспивах. В съня ми нещо ме стряскаше, караше ме да отварям очи, сякаш бих могъл да избягам от мрака. След това просто нямах желание, а и не бих могъл да заспя отново.

            Този ден се случи същото, само сънят беше различен. Той винаги е различен, но страхът, който предизвиква, винаги е един и същ… Станах и започнах да търся дрехите си. Обличах се съвсем тихо, стъпвах тихо, сякаш да не събудя някого.

            Живеех сам. Не бе нужно да се съобразявам с никого, да пазя тишина или да съобразявам действията си с някого. Въпреки това аз обичах тишината, обичах я така, както обичах непрогледния мрак.

            Слизайки по стълбището, отново броях стъпалата. Това е един от моите навици, а човек трудно се отказва от тях. Две, три, четири – оставаха ми още шест. По този начин винаги знаех къде точно се намирам.

            Когато влязох в кухнята, ме лъхна сладостният мирис на пролетта. Бях забравил прозореца отворен и сега ароматът на пролетни цветя се носеше из цялата стая. Опитах се да си спомня лалетата – любимите ми цветя. Боже, откога не бях виждал лалета. От опиянението ми ме извади монотонното, зловещо тракане на часовника, който ми напомняше, че времето ми изтича.

            Бях готов да изляза. Преди това обаче проверих колко пари ми бяха останали. Ясно различих двете десетолевки, сгънати на половина и петдесетолевката, сгъната на четири. Бяха точно толкова, колкото и миналата седмица. Повече не ми бяха нужни.

            Преди да изляза, взех цигулката, която стоеше в коридора, до вратата, в онзи  сив калъф, който помнех от детството си.

            Вървейки по пътеката, през двора, размишлявах. Най-различни неща, без определен смисъл, прескачаха в съзнанието ми. Стигайки края на пътеката, се обърнах и погледнах към къщата. Имах простата нужда да я видя, сякаш за последно, за да я запомня, да не я забравя никога… Винаги го правех.

За да стигна до операта, накъдето отивах, се налагаше да взема метрото, което спира точно под нея. Метростанцията е едно от местата, които не обичам да посещавам. Едно от онези места, където се сблъскваш с хорската безчовечност, раздразнителност и отегчителност. Всички те бързат, безгласно устремени към ежедневието си, което до болка им е омръзнало. Не харесвам тези места, а и какво има да харесваш  в тях? За жалост съм принуден да ги посещавам всекидневно – друг избор просто нямам.

            Не харесвам и автоматите, проверяващи билетите. Обикновено хората се опитват да минат по-бързо, бутат се в теб, ругаят. Трябва да побързаш, трябва да побързаш, иначе светът ще свърши.

            С времето се научаваш да преглъщаш грубостта им. Осъзнаваш, че не би могъл да виниш слепеца по душа, че не вижда, че не чувства, можеш единствено да го съжаляваш.

            Този ден отидох умишлено по-рано. Нямаше хора, бях единственият пътник. Купих си билет и тръгнах към апарата. Отново се забавих, но сега беше различно – губех единствено от своето собствено време. Слизайки по стълбите, ме лъхна мирисът на влага, пръст и машинно масло, мирисът на всяка една метростанция. Странно, но обичах тази миризма, даже прекалено.

            До пристигането на влака оставаше доста време. Седнах на една от пейките, за да почакам. Странно е, но хората винаги мислят първо за себе си. Способни са да говорят за себе си с часове, да изложат на показ и тревогите, и мъките си. Обичат да бъдат съжалявани. Противно на това, аз не обичам да говоря за себе си, даже не обичам да мисля за себе си. Днес обаче нещо ме накара да се върна назад във времето, когато безгрижието бе навсякъде, когато все още имах мечти и надежди.

            Бях в последна година в музикалната гимназия. Готвех се за един много важен концерт, на който щяха да присъстват преподаватели от най-известния музикален университет в Европа. Стига да свирех добре, стига да им се харесах, щях да уча там, а аз не се съмнявах в способностите си.

 Когато си на тази възраст, нещата много лесно те впечатляват, струват ти се сякаш само на крачка от теб. На мига можеш да осъществиш всяка мечта. Малко преди концерта обаче се разболях. Боледувах около месец, а три седмици след като се разболях, изгубих зрението си. И така, както цялото време на този свят е пред теб, за да осъществиш всяка своя мечта, изведнъж то се оказва безполезно. За какво ти е време, след като няма как да го изживееш? За какво ти е време, след като според хората, щом като си сляп, значи си напълно неспособен, неспособен да изсвириш дори музиката, за която е необходимо единствено сърцето ти да чувства.

Никога няма да забравя една нощ от живота си, една нощ, в която симптомите на болестта ми отново се повториха, сякаш за да съживят умиращо тяло. Беше късно през нощта, всички спяха. Остра, пареща болка пронизваше главата ми и замъгляваше съзнанието ми. Успях да преместя ръката си върху слепоочието. Усещах пулса си – бърз и неравномерен. Челото ми пареше, не, направо гореше. Отворих очи – мрак, а в него фигури. Жълто – помислих си – колко прилича на жълто. Лежах в градина с жълти цветя – лалета, а слънцето над мен печеше жарко. Изгаряше ме, цялото ми тяло гореше, кръвта също. Неволно ръката ми се отпусна върху леглото. Тогава градината изчезна, а в мрака – нови форми. Синьо – казах си – синьо трябва да е. Лежах в ледена вода, сковаваща тялото ми. Никога досега не ми е било толкова студено, никога. Започвах да губя съзнание, цветовете преминаха от тъмнозелено в сиво, а последното, което успях да видя, бе черно.

„Внимание! Вратите се отварят. Станция…”  - отново бях в реалността. Влязох във влака, а мислите ми все още се рееха. Чух пак гласа, известяващ, че вратите се затварят, ала сега идеше отдалече, беше сякаш глух.

След тази болест бях способен да живея единствено в мрак. Тогава изгубих нещо ценно, което осмисляше съществуването ми. В такива моменти човек желае смъртта, а тя не го спохожда. Тогава се оставяш в обятията на утешението, нека бъдеш утешен, позволяваш му. След това спираш да мислиш, не се сещаш, ала забравил ли си?

Слязох от метрото. Отново усещах миризмата на влага, пръст и машинно масло. Хванах се за парапета, за да се изкача по стълбите. Сиво – помислих си и се усмихнах. Излязох от подлеза. Беше хубава пролетна утрин. Пресякох улицата и вече се намирах пред операта. Оставих стария, сив калъф на земята и извадих цигулката. Засвирих една от любимите си песни. От време на време се чуваше как някоя монета се търкулва в калъфа, тогава се усмихвах, сякаш на хората, ала всъщност на себе си – сякаш парите имат значение.

Казват, че за слепеца животът е безсмислен – лутане без край, лутане без смисъл и цел, вегетиране. Това, което научих, тоест това, на което ме научи съществуването ми, е че животът няма смисъл. И сякаш му е нужен. Ние сме тези, които му придаваме такъв, ние сме тези, на които е нужен. Придаваме смисъл на това огромно нещо, което не би могло да свърши, без да сме престанали да дишаме.

Безсмислен е животът единствено за слепеца по душа, онзи, който е затворил и душата, и сърцето си, който не е видял цветовете на живота, истинските цветове.