Първите лъчи на слънцето разкъсаха сутрешния здрач. Поруменялото от свян небе се усмихна на събуждащият се свят. Реката бавно си проправяше път през скалите. Въздишките й се чуваха дълбоко в боровата гора. Гласът й, нежен и успокояващ шепнеше на брега. Разказваше му за далечни места. Спомняше си за горските цветя. Техните цветове се отронваха и падаха в кристалните й води. Нежното им ухание оставаше с нея дълго, след като вече напусна домът им.
Малката ела на брега слушаше омайните истории на реката. Вдъхваше ароматът на горските теменужки. Малката кафява катеричка, която живееше високо на големият бор идваше да посети своята приятелка. Нейните истории, живи и прекрасни разведряваха денят на елата.
На брега на реката , под големият бор се бе сгушила малка бяла къщичка. Коминчето й пушеше, а прозорчетата светеха. Една жена с бяла коса и тъжни кафяви очи се взираше в изгряващото слънце. От устните й се отрони въздишка. Загледа се в сбръчканите си ръце невярващо. Не можеше да познае възрастната жена, която се взираше в нея от огледалото . Само очите й бяха същите. В тях гореше огън, а желанието за живот пулсираше във вените й. Все още бе същото момиче, което тичаше босо в тревата и гонеше пеперудите. Свободолюбивият й дух си оставаше, както някога, когато се къпеше в прохладните води на реката. И днес си спомняше ясно първата целувка там под големият бор. Мигът, в който се влюби и разочарованието от предателството на любимият мъж изгаряше вените й.
Спомни си и първият път, когато се запозна със съпруга си. Очите му, сини като водите на непокорната река, плениха сърцето й. Годините, прекарани заедно не промениха чувствата им. Несгодите, през които преминаха само засилиха любовта им. Те останаха заедно, вкопчени един в друг като единствен спасителен пояс в дълбокият океан на живота. Кестенявите му коси бавно посребряха. Отгледаха децата си заедно и се радваха и плачеха с тях.
И тогава една студена зимна сутрин, той просто не отвори очи. Огънят, който гореше във вените й угасна и тя остана сама със спомените си. Често я посещаваше в съня в студените зимни нощи. Отново млади, те тичаха боси по зелените поляни, къпеха се в бистрите води на реката. Само нощем, тя отново се чувстваше щастлива.
Точно в този миг, баба Мария чу шумът на приближаващи се кола. Излезе на двора и се видя как към нея се затича порастналата й дъщеря. На ръце носеше едно малко момченце, което гледаше баба си с интерес.
- Мамо, здравей. Ние идваме при теб. Липсваше ми.
От очите на баба Мария се търкулна сълза и остави диря по лицето й. Протегна ръце и прегърна дъщеря си. Не можа да каже и дума, само взе малкото момче на ръце и се взря в умните му сини като реката очи. Този поглед я върна към младостта, мъката в сърцето й се стопи и тя отново бе предишното младо момиче. Животът й имаше смисъл и тя виждаше цветовете на пролетта....
© Дора Нонинска All rights reserved.