Вторник. Обикновен делничен ден. Сутрин всички бързаха. Големите хора отиваха на работа, децата на училище. Никой не обръщаше внимание на топящия се сняг и идващата пролет. Беше в края на зимата и слънцето се показваше все по-често пред очите на човека. Близо до центъра на малкия град, се издигаше красивата сграда на супермаркет. Още в ранната сутрин, паркинга се изпълваше с коли. Вратите на магазина се отваряха и затваряха, също като ненаситните човешки очи. Сякаш не искаха да изпуснат нищо от неща, които за момента значеха нещо, но всъщност не бяха толкова значими. Една улица делеше магазина от училището, в което се учеха по-голямата част от децата в града. Малката уличка разделяше алчният свят на големите и мечтите на чистите сърца на невръстните ученици. Точно в самият край на тротоара, стоеше възрастна жена. Облечена в изтъркано от носене палто и със забрадка на главата, тя никога не сядаше на високия бордюр. Подреждаше няколко букетчета от цветя, които по всичко си личеше, че бяха отглеждани от нея. Старицата не досаждаше на минувачите. Когато някой се доближаваше до нея, тя го гледаше в очите. Не изпускаше и за секунда погледа на човека, като че ли търсеше част от цветовете на нейните малки и красиви създания, на нейните цветя. Жената потърка ръце. Беше студено. В края на зимата сутрините все още напомняха, че леда бе част от живота на човек. Две дечица, момченца, се гонеха по тротоара. Минаха край продавачката и спряха пред нея. Едното от тях посочи малък букет и се обърна към другото дете.
-Мама, знаеш ли как ще се зарадва, ако й подаря?
-И моята, ама нямаме пари! - отговори приятелят му.
Двете деца се отдръпнаха с наведени глави и бързо тръгнаха към училището. Старата жена се провикна след тях, но те дори на се обърнаха. Тя искаше да им подари и на двамата по едно цвете, за да направят майките си щастливи, дори за миг. Автомобили паркираха пред магазина, други си тръгваха. Хора влизаха в магазина и излизаха. Слънцето пробиваше път с лъчите си през мъгливата сутрин и докосваше сбръчканото лице на възрастната жена. Млада влюбена двойка вървеше по тротоара. Държаха се за ръце, Младежът обясняваше на момичето на висок глас, колко щеше да е хубаво през пролетта, без сняг и студ, с хиляди цветя по поляните и цъфнали дръвчета в парковете. Когато минаваха край старицата, младата жена погледна нежно към букетите, наредени на скалъпената сергия. Докосна едно от цветята и се усмихна. Момъкът дръпна ръката й, промърмори ядосано, че когато се стопли, ще и направи букет и двамата отминаха чакащите своите нови стопани китки. Стана обед, слънцето бе нависоко и топлеше. Хората се усмихваха, усещайки идването на пролетта. Две стари жени се приближиха до наредените цветя. Едната докосна с ръка непокорно цвете от букетче и каза:
-И аз имам у дома, даже са и по-хубави. Не си струва да купувам, нали?
Другата жена кимна с глава и отминаха. 
Денят отиваше към своят край. Хората свършваха работа и пред магазина имаше много коли. Всичи бързаха да купят необходимите продукти и да се приберат. Старицата поглеждаше тъжно към цветята, които затваряха цветовете си, сякаш я подканяха да не мръзне вече и да се прибира. Слънцето се бе скрило и февруарския въздух напомни за това, че още бе зима. Старата жена подреди още веднъж цветята, размести ги и сложи едно букетче в чантата си. Искаше да постои още малко. Не й се прибираше в празния и самотен дом. Беше се унесла в своите мисли, когато видя, че срещу нея стоеше висок млад мъж. Тя го огледа, беше добре облечен, с шапка, ръкавици и в едната си ръка държеше пълна чанта с продукти.
-Добър вечер! - каза мъжът. - По колко са цветята?
-Добър вечер! - отговори старицата. - Различно струват. Кое букетче си избрахте?
Младият мъж посочи едно от тях и каза:
-Искам това!
Продавачката взе от постеления кашон китката и я подаде.
-Струва един лев - каза тя.
Мъжът я погледна. Взе цветята, доближи ги до лицето си. Усмихна се и рече:
-Много са хубави. Само не разбрах, защо отделихте едно от цветята?
Старата жена се смути. Тя мислеше, че го бе отделила незабелязано от клиента. Извади от чантата си тетрадка и каза:
-Така правя винаги. Когато продам букет, отделям едно от цветята и го слагам между страниците на тази тетрадка. Аз бях учителка близо четиредесет години. През цялото това време учех децата да четат и да пишат и много от тях вече са зрели хора, които вземат важни решения. Когато се пенсионирах, разбрах, че самата аз, дори да съм била учителка, имам още какво да уча. А това е моята последна тетрадка. Животът ми е към своя залез. А всеки букет, господине, всяко букетче е урок. Искам да запазя чувствата на хората, тук, между тези листи. Купуват цветя и влюбени, и хора, които са загубили близки. И във всички случаи, цветята носят чувство на обич. Любов към любим човек или обич към този, който вече го няма. 
Младият мъж гледаше към жената, която потреперваше от излезлия студен ветрец. Смъкна шала си и го уви около шията на старицата. Погледна към цветята и каза:
- Виждам пет букета. Ще ги взема всичките. Не, не сваляйте ръкавиците!
Посегна към първият букет, извади едно цвете. Отвори тетрадката и го сложи между две страници.
-Това цвете е за моята майка, която страшно много ми липсва. Обичам я и знам, че тя сега се радва, като вижда, как мисълта за нея ще топли не само мен, а и тези бели листи. 
Взе втори букет и извади цвете, сложи го между други две страници и каза:
-Това е за болната ми сестричка. Нека красотата на цветето й донесе спокойствие в сърцето и да я отдели от подигравките на хората.
От третият букет извади цвете и го постави в тетрадката.
-Това е за любовта. За това, че все се влюбвам в жени, които не ме обичат, но пък чувството е неповторимо, защото аз обичам. Нека цветето да запази наивността ми и не ме изважда от този мой свят. Нека се лъжа, че някой отговаря на чувствата ми. Този букет, четвъртият ви го подарявам, защото само един човек с чиста душа, може да излезе и да иска да топли леда с цветя. А последният букет е за мен. За това, че съм силен и не спирам да вярвам, че има добро в този свят.
-Благодаря, млади човече! - каза през сълзи старицата.
Мъжът избърса ситните капчици от лицето на жената, пристегна шала около устата й и каза:
-Довиждане! Хубава вечер!
Жената сгъна хартията, която бе постелила, взе чантата си. Погледна тетрадката, в която бяха цветята, подредени за любимите хора на младият мъж, за любовта му и добротата в сърцето му. Прибра я внимателно и тръгна по тротоара. Обърна се, но не видя никой. Двамата вървяха в различни посоки. Прибираха се в различни домове. Щяха да сънуват различни сънища. Но всеки от тях, щеше да носи в сърцето си по няколко листа от последната тетрадка на пенсионираната учителка. Страници, запечатали любов и тъга, но останали като спомени с красотата на цветята.

Явор Перфанов
05.02.2019
Г.Оряховица

:)