Да бъдем заедно, въпреки всичко!

Всяка сутрин младото момиче ходело да се изкъпе и налее вода до рекичката, която се намирала недалеч от дома им. Щом се събличала, тя отивала под тихия водопад, за да измие косите си. Тогава започвала да мечтае и шепнела тихичко:

- Бих искала някой ден на бял кон и с бели одежди да дойде моят принц, с който да живеем заедно вовеки веков...

Момичето мечтаело за разбирателство, за ласки, за нежност, за сплотеност, но в същото време не желаела някой да отнеме нейтана свобода. Свободата на самодива сред природата. В този момент момичето преставало да мечтае, наливала вода в делвите и потегляла за дома си, където я чакали майка й, баща й и сестра й.

Така си минавали дните, а девойката всяка сутрин мечтаела ли мечтаела под водопада, докато сама не разрушавала собствените си мечти в стремежа си да бъде свободна. И така една сутрин красавицата отново отишла на рекичката, оставила делвите настрана и влязла под водопада. Разбира се отново започнала да мечтае за своето бъдеще, шепнейки. Малко преди да изрече, че иска свободата си на всяка цена, от нейде се чул мъжки глас, който прошепнал:

- Свободата, мила, не е всичко! Човек може да бъде щастлив и когато е обвързан с някого, защото ако го обича и му е предан, пак може да се чувства

Момичето в миг онемяло...

Гласът продължил:

- Скъпа моя, всяка сутрин ти идваш тук и мечтаеш... Мечтаеш да бъдеш щастлива до "принца на белия кон", но нима не разбираш, че сама разбиваш мечтите си на хиляди парченца, когато се инатиш за своята свобода?! Щастието ти може да е твърде близко и дори да не го забелязваш.

Тогава гласът затихнал, а девойката отронила една сълза и тя паднала във водите на рекичката под водопада... Тогава момичето се свило тихичко на брега и започнало да плаче. То знаело, че гласът не греши и че тя сама съсипва щастието си. Изведнъж водата притихнала и от водопада се появил човек с фигура на мъж. Приближил се той до момичето, хванал ръцете й и тя повдигнала глава, погледнала го и - що да види. Той бил млад, чаровен момък в бели одежди, но не бил на бял кон... Той я погледнал в очите и започнал да и говори:

- Принцесо моя, аз съм твоята мечта, ти ме поиска и аз се родих от сълзата ти. Твоята сълза е моето сърце, защото е излязла от твоето. Знам какво желаеш и за какво мечтаеш.

В това време силуета на мъжът започнал да избледнява и той успял да каже само:

- Ибери мен! Вземи мен! Аз съм твой!

В този миг момичето разбрало, че не винаги мечтите се сбъдват такива, каквито искаме, но се сбъдват!

-Почакай, не си отивай! - извикала девойката.

Младото момиче се изправило, прегърнало младежа и двамата започнали да се виждат така, всяка сутрин, когато тя ходела до реката.

Минало се време и момъкът поискал от момичето да започнат да се виждат по-често, да не се крият и дори след време да създадат свой дом и да заживеят заедно като семейство. Хубавелката била отраснала при семейството си и то я било научило на всичко до сега в живота й. Тя не знаела как да им каже, че иска да се отдели, защото знаела как ще реагират и че няма да им се хареса. Особено на баща й, защото за него тя била все още неговото "малко момиченце". Така тя се измъчвала всеки ден. И всяка сутрин щом отивала до реката, сядала кротко до любимия си и плачела. Щом се прибирала вкъщи не знаела как да говори с близките си и какво да им каже. И всичко това заради нейното неизлечимо желание (преди време) да бъде свободна. По този начин тя отблъсквала хората около себе си и сега, когато тя има нужда от тях, те не знаят как да и помогнат.

Ден след ден мъките й ставали все по-силни и по-мъчителни както за нея, така и за нейния любим. Тогава той решил, че така не може да продължават и няма как да спасят своята връзка след всички тези проблеми. Момичето се разплакало след тези думи. А сълзите и били толкова големи, че започнали да пълнят реката.

Момъкът страдал заедно с нея, защото я обичал, но не проронил нито сълза и тогава тя го прегърнала и си тръгнала. По пътя за вкъщи не спирала да плаче. Когато се прибрала семеиството й я попитало какво се е случило и защо плаче. Тя събрала колкото имала сили и казала всичко каквото чувства. Говорела и плачела...

Близките и разбрали какво става и че тя вече не е тяхното малко момиченце, а жена, която разсъждава и е готова да създаде свое семейство. Но тя вече не можела да стори нищо...

Същата нощ се развихрила страшна буря и девойката не успяла да заспи. Седяла на верандата и плачела... Гръмотевиците я стряскали, а вятърът развявал дългите и черни коси.

В тъмнината откъм гората се появила сянка. И тя попитала:

-Кой е там?

А сянката отвърнала:

-Аз съм, скъпа, твоята мечта. Отново съм тук при теб и ако ме искаш, бих искал да остана до теб завинаги!

В този миг на лицето на девойката грейнала усмивка, облаците преминали, вятърът затихнал и настъпила утринта.

Родителите на младата девойка изпратили нея и момъка да създадат семейство и заживеят заедно. Когато двамата стигнали до реката и погледнали, там вече нямало река. Солените сълзи на красавицата и дъжда предизвикан от мъките на принца били образували море. А от водопада и следа нямало. Тогава двамата влюбени седнали сгушени до брега и започнали да мислят какво ще правят и къде ще живеят.

Вълните нежно плискали краката им и всеки от тях се замечтал за своето минало. Момичето за своята свобода, а момчето - за властта, която имал над своя водопад. Така двамата се унесли и заспали.

Когато се събудили на сутринта, краката им ги нямало, а на тяхно място имало перки. Така и двамата се били превърнали в русалки. Девойката можела свободно да плува в безкрайното море и да бъде до своя любим. А момъкът притежавал цялото подводно царство.

Така двамата заживели щастливо. Всеки със своята сбъдната мечта. И не на последно място:

Сбъднали мечтите си взаимно и ги обединили в една цялостна обща мечта, в която заживели заедно до старини!