Никой, никой освен времето не се докосна до свежестта и младостта ù, до невинната ù руменина.
Никой не усети свежия аромат на очакването ù, на желанието ù да бъде обичана, пожелавана и докосвана. Да се слее с някого. Да бъде част от него и той от нея.
Времето, само времето я ухажваше оставяйки следите си – малки ситни бръчици, изпивайки руменината ù. А тя потъмняваше от мъката в себе си и лека-полека заменяше свежия, чист аромат на очакването с аромата на гнилото, с аромата на разочарованието и несбъднатостта, на осъзнаването на безсмисленото си съществуване.
Не смееше да се погледне. Не искаше... не, не можеше да приеме външността си, контрастираща с душата - млада, свежа, чиста и недокосната...
Докато в един есенен ден, вече отказала се да срещне любовта, чу:
- Жжжжжжелая те! Жжжжжжелая те! Жжжжжжелая те! – и тя, ябълката, видя страстта в горещите очи на осата, приближаваща към нея.
Валентина Йосифова
2.09.2014 г.