Да можеш да гледаш
Наближавам деветдесет години, а животът още ми се вижда хубав. Не изпитвам никаква носталгия, тъга или гняв. Чувствам се здрав. Бих казал, че се чувствам и щастлив. Обичам много да пътувам. Но най-много обичам да общувам с хората.
Тъкмо бях пристигнал на морето, където всяко лято прекарвах безгрижно по божествените плажове и течението на река Велека. На спирката, където чаках рейса, за да ме закара до селцето, още нямаше хора.
Оставих багажа си на пейката до крайпътното заведение със странното име "Конака". От площадката, на която бях застанал, се виждаше лагуната, където се влива реката. Надолу водеше пътека, която криволичеше покрай един гол хълм, дето са били старите турски гробища. Вляво от гробищата стърчеше самотен чинар – огромно култово дърво.
Тръгнах да се разходя надолу и скоро стигнах до един малък гьол. Някакво дрипаво куче се въртеше съмнително покрай него. Нещо в поведението му ме заинтригува. Застанало до самия му ръб, то вторачено се вглеждаше във вод ...