Ослепителната белота на мъглата засенчваше взора ми. Не можех да различа много, а очите ме боляха. В следващия момент, когато успях да отворя очи, видях човешки силует, оформящ се на фона на светлината. Той бе като балсам за болежките ми - това, което търсех и което в крайна сметка намерих...

- Знаеш ли защо си тук? - попита плътен глас, който предположих бе на фигурата на няколко разкрача от мен.

- Не. Не мисля, че знам в действителност - отговорих след известно колебание.

- Дали не би могла да размислиш по този въпрос още малко? - попита и избледня.

Настъпи тягостно мълчание. Ушите ми шумяха или поне така ми се струваше при все, че нищо не помръдваше около мен. Няколко мига ми се струваха векове, а може би наистина бяха такива на това място.

„По дяволите, къде се намирам? Какво е това място? Как попаднах тук? И най-важното - защо?"

Хиляди въпроси заляха съзнанието ми, изпълвайки го до пръсване с неразрешими задачи, спомени и справки с миналото, изпълзели кой знае откъде, търсещи изход навън.

Тишината ме убиваше бавно, заместила светлината в моето изтезание. Имах чувството, че и да издам стон, и да крещя неудържимо, няма да постигна нищо, няма да я оборя.

„Защо може да съм попаднала тук? Какъв бе този, откъде се взе? Нима не сънувам?"

Опитах се да ощипя ръката си, но осъзнах колко усилия са ми нужни да направя едно просто движение. Крайниците ми тежаха сякаш не бяха мои, а нечии чужди, прикрепени към моето тяло, заедно с тонове тежести. Отпуснах я обратно върху облегалката на стола, на който едва сега осъзнах, че седя. Беше странно изведнъж да разбереш, че действително имаш опора под себе си, защото под не се виждаше... беше само убийствената бяла пелена, която ми пречеше да различа детайли дори от дървената мебел, разположена под мен.

Поседях още малко, мъчейки се да си спомня нещо, за което бих могла да съм затворничка на този кошмар, а отговор не идваше. В главата ми ставаше все по-голяма каша, мислите ми се прехвърляха една над друга, прескачаха се и се гонеха в някакъв невъобразим кръговрат така, че нищо не можех да измисля. Затова в един момент просто се отказах, примирих се с тишината, заставих съзнанието ми да замълчи и затворих очи.

...

- Толкова лесно ли се отказваш?

Отворих клепачи, но не видях нищо. Мъглата сякаш се бе сгъстила, притиснала до мен, задушаваща ме...

- Нима очакваше всичко да е песен? Ти беше тази, която по едно време говореше, че животът определено не е лек, а всичко е въпрос на това кога го проумееш. Не мислиш ли, че едва след тази случка разбра какво става в реалността, а не в измисления ти свят?

- Какво намекваш? - отговорих аз на плътния глас с решителност, която изненада дори мен.

- Нищо не намеквам. Намекът се изгражда в твоето съзнание, защото може би някъде все пак се досещаш какво искам да кажа, защо ти тук сега.

- Да, може би достигам до прозрението, че си говоря сама на себе си. До прозрението, че имам още едно съзнание - на умопобъркан философ!!! Искам просто да се събудя и ти да не си тук! - повиших глас и той прокънтя наоколо зловещо, а мъглата ме притисна до стола, сякаш за да ме накара да си платя за нарушаването на свещения мир на това място... каквото и да бе то. - Ще ми направиш ли една услуга? Да ми кажеш без завъртулки какво искаш от мен, за да те забравя като отворя очи.

- Ако го направя, мислиш ли, че ще има някакъв особен смисъл, след като ти няма да си стигнала до великото прозрение сама? Може би да те оставя още известно време...

Мисълта да остана пак сама, да мина през цялото това бреме отново бе ужасяваща сама по себе си.

- Не, недей! - в гласа ми пробегнаха нотки на страх, отчаяние, болка. Усетих ги и се опитах да си възвърна самообладанието или поне малкото от него, което бях запазила.

- Защо не? - попита нагло и подигравателно басовият глас на силуета, който отново се бе появил в полезрението ми, но по-ярък и плътен, контрастиращ с белотата около му. - Защо да не те оставя да помислиш още известно време? Или смяташ, че вече знаеш отговора, макар и дълбоко в себе си?

- Не знам нищо. Напоследък не знам нищичко. Понякога се чудя как знам даже коя съм всъщност...

- Да, определено си в правилната посока на мислене.

Бялата пелена започна сякаш да се отдръпва, правейки силуета още по-реален. Столът ми получи образ и цвят. Орнаментите му и красивата му фреска бяха вече добре видими, но те вече не ме интересуваха.

Силуетът бе този, който ме заинтересува сега. Бе станал странно познат, но сякаш загубен в дебрите на душата и спомените ми, аз не можех да открия кой бе той всъщност.

- Правилна?! Кое наричаш правилна? Това, че не знам дори коя съм?

- Определено! Сама го каза. Ами причината за това? Поне нея спомняш ли си?

- Уви, да, макар да ми се ще да забравя, да не се бе случвало колкото и прекрасно да беше... нищо не е вечно, но не мислех, че ще е толкова краткотрайно. Чувствах се щастлива, чувствах се себе си...

- Ето го! Толкова ли бе трудно да откриеш проблема? Ти загуби себе си в онзи мрачен, ветровит ден, на една пейка, с една сълза, която все още те кара да се насълзяваш от време на време и дълго не те оставя в покой...

- Не исках това да свършва. Нямаше причина да свършва. Все още боли...

Очите ми се бяха насълзили. Спомените нахлуваха един след друг, а вече нямах сили да ги спра. Исках да затворя очи и болката да свърши, както бях искала много пъти през тези месеци от тогава, но облекчението, изцелението не идваше при мен.

- Броила ли си колко пъти си минавала през това отново и отново, и отново? Питала ли си се дали е било истина или просто кошмар, както сега? Чудила ли си се какво ти липсва да си щастлива вече толкова време?

Гласът не получи отговор, защото аз не можех да отговоря. Сякаш само с опита да отворя устата си щях да избухна в сълзи. Сега прозрях причината да съм тук, заобиколена от бавно оттеглящата се мъгла...

- Ти отдаваш прекалено много от себе си, а в този човек вложи цялото си същество, защото бе вярвала, че това ще е реалност с години, а когато се сбъдна, бе неподготвена. Не беше очаквала това да се случи точно на теб. Всички говореха как вие сте идеални, как сте един за друг, колко много се обичате взаимно и как не бива да мислиш за края, защото той няма да дойде скоро... Но той дойде, нали? Дойде даже прекалено скоро. По-скоро, отколкото бе очаквала. Чувстваше се виновна, самонаказваше се като се обвиняваше в нещо, за което имаше само част от вината...

Този глас малко по малко разголваше душата ми, хилядите тайни, които крих с месеци, малко, от които бяха известни другиму, освен на мен, защото се чувствах сама. А сега, когато бях намерила някой, който ме разбира по необясним начин, не можах да се сдържа и заплаках. През ума ми премина споменът за една песен и леки прехвърчащи снежинки, за вихърчетата от листа, докато седях и се опитвах да проумея защо се случва това, защо с мен и как така.

- ... Дадоха ти също толкова, колкото взеха от теб, защото бе обичана и не бива да съжаляваш за това. Страхът да не загубиш някого, на когото държиш много, е лавинообразен... Но си мислила за това, както и за много други неща, макар съмнението ти да е разяждало тези плодотворни размисли преди да са пуснали корените на надеждата в твоята душа. И именно тук започна твоята трагедия... Ти не можа да намериш своя път обратно към света. Първоначално вярваше, но с течение на времето съмненията като киселина разяждаха сърцето ти и ти стана сянка. Само черупката от това, което беше преди. Но твоята черупка не те предпазваше от болката. Колко сълзи проля от тогава досега?

Погледнах към фигурката, която добиваше образ, с мокри бузи и учудена физиономия, след което отново сведох глава. В ушите ми зазвучаха 3 песни, 3 танца... зазвучаха спомените, които се бях постарала да натъпча в миша дупка, за да продължа... или поне да се опитам да продължа.

- Тук си, за да намериш себе си. Ти си човек и без него, независимо каква част от себе си си оставила там. Беше и ще бъдеш, но ти решаваш какво ще си. Не искам да си само сянка!

Отново вдигнах глава по посока на гласа и замрях за миг. Това бе другата част от мен. Тази, която загубих и намерих отново... сега.