- Бях студентка, когато забременях от мъжа, по когото бях луда - започна тя, когато се настанихме пред чаша кафе на малката маса в полупразното заведение. - Не знаех почти нищо за него и с времето това не се промени. Пътуваше много, обаждаше ми се веднъж-два пъти месечно, но въпреки това приемах, че сме родени един за друг. Не исках да приема, че се среща и с други жени, макар това да беше очевидно. Любовта е сляпа, знаеш... Въпреки че малко се притеснявах от това как ще приеме новината, вярвах с цялото си сърце, че това ще го зарадва. Когато бяхме заедно, беше толкова нежен и отдаден, колкото само един обичащ мъж може да бъде. Но не стана така. Даде ми да разбера, че единственото, което може да направи за мен, е да ме заведе при свой познат доктор, който да се погрижи този малък проблем да бъде отстранен. Точно така се изрази за нашето бъдещо дете - малък проблем.
Съгласих се, защото вътре нещо в мен беше умряло и вече ми беше безразлично какво ще стане. Но когато отидохме при неговия познат, той ме прегледа и каза, че съм закъсняла. Не ми оставаше друго, освен да родя детето. Естествено, той ме посъветва след това да се отърва от него, познавал хора, които дори биха ми платили за това.
Бях като болна, исках да се скрия от целия свят, заровена в мъката си, но трябваше да завърша семестъра, въпреки всичко. Сред преподаватели имаше един доцент, прекрасен човек на средна възраст, с когото бях станала много близка. Студентите се тълпяха на неговите лекции, беше изключително интересна личност, с много опит и умения да го предаде по забавен начин. С времето отношенията ни бяха станали приятелски, случваше се да пием по някое кафе след лекциите или да хапнем някъде наблизо.
Единствен той забеляза промяната в мен и един ден не издържах и му разказах. Изслуша ме много внимателно, а след това ми предложи да се ожени за мен. Това ме стресна, разбира се, ние никога не бяхме имали подобни отношения, а и той все пак беше почти на възрастта на баща ми. Каза ми, че преди години имал приятелка, с която искал да създаде семейство, но след едно боледуване станало ясно, че няма да може да има деца, и затова се разделили. Оттогава не е имал сериозна връзка и не се надявал да има свое семейство. Призна ми, че за него съм била повече от приятел, привличала съм го силно, но поради разликата във възрастта и заради чисто приятелското ми отношение не смеел да предприеме нищо повече. Обясни ми също, че не би се натрапвал по никакъв начин, помоли ме да не бързам с решението си, да помисля добре.
Не мислих дълго. Честно казано, в онзи момент мислех повече за родителите си, за бъдещото ми дете, за удобството да имам верен приятел до себе си. Нямах идея дали ще мога да допусна този мъж в сърцето си, струваше ми се лесно да го направя при това положение. А и той наистина беше изключително внимателен и грижовен, безкрайно благодарен, че съм го дарила с щастието да има свое семейство и не спираше да го показва.
Когато синът ми се роди, той го дари с толкова много любов, колкото само един баща може да посвети на детето си. Прие го напълно и изцяло като свое родно дете, и превърна дома ни в истински храм на любовта и спокойствието.
Родителите ми бяха щастливи, аз също - с времето бях започнала да изгубвам спомена за онази изгаряща страст, която ме беше подчинила напълно. Но... мъжът, който я предизвикваше, се появи отново в живота ми. Алекс беше на три, току-що ги беше навършил, когато един ден той ми позвъни.
Когато чух гласа му, емоцията бе толкова силна, че се изплаших и понечих да затворя. Но после... Попита ме как съм, искал да се видим, и аз реших, че няма да е честно, ако не му кажа за сина ни. Така че го поканих вкъщи. Беше удобно, знаех, че онази вечер мъжът ми ще се прибере късно.
Не очаквах, че когато го видя, всичко забравено ще се събуди отново, мислех, че съм преодоляла това. Но в момента, в който го зърнах, разбрах, че той винаги е бил и ще остане единственият мъж, на когото напълно принадлежи сърцето ми. В онзи момент повярвах, че още щом види синъта си, ще разбере колко силна е връзката помежду ни. Но той само ме поздрави за доброто решение, погали Алекс по главата и каза, че трябва да се гордея с такъв малък красавец като него.
 - Има твоите очи, нос, усмивка... - настоявах аз. - Приликата ви е направо забележителна!
 - Да, да... нали затова казвам, че е красавец - засмя се той. - Късметлийка си, че го имаш!
 - Само да поискаш, можеш да го имаш и ти - хванах ръката му аз. Боже, толкова имах нужда от близостта му, само той можеше да ме накара да се чувствам толкова истински жива!
Той ме прегърна и точно в този момент в стаята влезе мъжът ми. И досега не знам какво точно е чул, само мога да предполагам. Но знам как изглеждаше, и в мига, в който се хвана за сърцето и се свлече до вратата, вече разбирах, че аз съм причината за това.
Казаха, че е починал на път към болницата, но аз знаех, че е бил мъртъв в момента, в който ме е видял в прегръдките на моя любовник. Който, разбира се, побърза да изчезне от живота ми отново, този път завинаги.
Месеци наред се опитвах да събера останките от себе си, вкопчвах се в живота единствено с мисълта за Алекс. Никой от близките ми не знаеше истината, но аз носех цялата страшна болка в себе си и всеки ден беше агония за мен. Но истински страшното започна след това, когато една сутрин се събудих с толкова отчаяно желание да съм близо до мъжа си, че едва смогнах да се облека и хукнах към гробищата. Така се започна... е, ти знаеш. После ставаше все по-зле, не можех да се грижа за Алекс, не можех да се храня, да спя... Натрапчивата мисъл за добротата и искрената преданост на човека, когото предадох, примесени с огромния товар на вината, която носех, ме съсипваха и физически, и психически. Родителите ми смятаха, че състоянието ми се дължи на стреса от непрежалимата внезапна загуба на любимия ми съпруг и почти изцяло поеха грижите за Алекс, а и за мен. Известно време прекарах дори и в клиника, защото вече за всички беше съвсем очевидно, че се нуждая от помощ. Но, разбира се, това не помогна ни най-малко. Една вечер успях да се измъкна от клиниката с мисълта да сложа край на живота си. И точно тогава срещнах старицата. Спря ме, каза ми, че спасение винаги има, и ми даде молитвата.
 - Молитвата? - прекъснах я аз чак сега. Историята ù беше толкова необикновена и покъртителна, че бях затаил дъх и не смеех дума да кажа до този момент.
 - Да, ще ти я дам - поклати глава тя. - На мен не ми помогна особено, но на теб... кой знае. Все още я пазя вкъщи.
Навън дъждът почти беше спрял, и докато стигнем до дома ù, я разпитах за тази странна старица.
 - Тя ми каза, че съм наранила ангел и че съм наказана за това. Когато ми даде молитвата, спомена, че мога да получа прошка, само ако силно повярвам в силата и светостта ù. Мислех, че е лесно, защото нямаше друго, което да исках повече. Но се лъжех. Сърцето ми вече беше изгубено. Още носеше следите на онази жестока страст и още копнееше за един мъж, който съсипа живота ми.
Влязохме в двора на красива бяла къща с добре поддържан двор и тя ме покани вътре. Беше безупречно чисто, светло и добре подредено, на стените видях красиви скъпи картини, аранжирани с много вкус. Докато я чаках, ми направи впечатление дълбоката тишина в къщата - сякаш времето тук беше спряло.
Тя се върна и ми подаде малък свитък, привързан с тънка връв.
 - Вземи я и дано те избави от страданието и ти донесе мир и светлина!
После ми каза да отида в църква и там да я прочета, когато съм готов.
 - Сам ще усетиш, когато това стане. Така поне твърдеше онази старица.
 - Слушай - неочаквано и за себе си възкликнах аз - защо не дойдеш с мен? Нека се помолим двамата! Така може би силата на молитвата ще бъде по-голяма!
Тя поклати глава, по лицето ù се изписа болка.
 - Не, това е нещо много съкровено. Трябва да си сам. Сам с мислите, чувствата и с гласа на сърцето си. Иначе може да не подейства.
 - Виж, тогава... Тогава ще се помоля за теб. Нима никой не се е молил за теб досега?
 - Не знам - прошепна тя уморено. - Остави ме мене, не рискувай... Слушай гласа на сърцето си.
Навън дъждът пак се беше усилил, но не му обърнах внимание. Знаех, че наблизо има църква и нямаше сила, която да ми попречи да отида час по-скоро. Изведнъж усетих небивал прилив на енергия, бях готов да получа прошка, исках това повече от всичко.
Почти бях стигнал, когато зърнах възрастна жена, приседнала до вратата на храма, която също като мен сякаш не забелязваше дъжда. Стори ми се, че каза нещо, когато ми махна, но реших, че е просякиня и не ù обърнах внимание. Тогава долових думите, които тя повтори:
 - Остави сърцето си да говори.
Приближих се и забелязах, че въпреки проливния дъжд, по нея няма и капка. Тя ми се усмихна, при което очите ù съвсем се изгубиха сред сложната мрежа от дълбоки бръчки, и съвсем леко ми кимна. Мина ми през ума, че това трябва да е онази същата старица, която навремето е срещнала злочестата жена, разказала ми тъжната си история. Макар да беше минало много време оттогава...
После влязох и в момента, в който пристъпих към олтара и разгърнах свитъка с молитвата, почувствах как нещо огромно, светло и чисто влезе в мен и докосна сърцето ми. Не знам как как успях да прочета молитвата, понеже бях със затворени очи, не знам дори дали успях да я прочета. Знам само, че молитвата се раждаше дълбоко в мен, всяка дума беше едно откровение и сърцето ми бе препълнено със състрадание към злочестината на онази бедна страдаща жена. Преди изобщо да успея да помисля за себе си и собствените си несгоди, аз се молех тя да бъде избавена от тежката си болка. А после от гърдите ми сякаш се откърти огромна тежест и аз заплаках като дете.
Когато излязох навън, вече притъмняваше, но някъде отвъд сивата пелена на облаците зърнах тънко сребристо сияние. Обгърна ме особено усещане на неизпитвано досега чувство на лекота, радост, светлина... Това трябва да беше истинското щастие!
В началото не смеех да повярвам, но в течение на няколко дни все повече се убеждавах, че молитвата е подействала, въпреки че не бях молил за себе си. А може би точно затова...
В края на седмицата реших да потърся онази жена, искаше ми се да вярвам, че съм успял да ù помогна. Добре помнех красивата къща на малката закътана улица и скоро се озовах пред кованата порта. Тя ми отвори, още преди да позвъня, очите ù грееха:
 - Видях те, че идваш! - възкликна и отстъпи навътре. Изглеждаше толкова различна, сияйна и млада, че едва я познах. Вероятно и аз ù се сторих променен, защото каза през смях - Разкрасил си се, също като мен!
После ме прегърна и ми прошепна:
 - Знаех, че ще дойдеш. Благодаря ти!
Чух шум зад гърба си и зърнах рошав малчуган с палави сини очи да размахва някакво голямо ярко подобие на пистолет към мен. Вдигнах ръце и му се усмихнах:
 - Предавам се! Надявам се да не ме застреляш!
 - А, не! - скри зад гърба си детското си оръжие той и ме погледна сериозно. - Мама каза, че не е хубаво да нараняваш ангел.
"Е, и таз хубава!" - помислих си и понечих да кажа нещо шеговито, но вълнуващата емоция, която внезапно ме връхлетя, така стегна гърлото ми, че не успях да промълвя и дума.