Движенията му бяха резки, но сигурни. Почти отвесната скала не представляваше особена пречка за него. Копието и щитът на гърба му сякаш бяха част от тялото му и следваха всеки негов отскок, всяко едно движение, докато тъмночервеното му наметало, развяващо се свободно на брулещия вятър, сякаш бе отражение на неговия характер. По тялото му още не бе засъхнала кръвта от последната битка. Той бе последния оцелял от своята част и бе принуден да бяга, за да спаси своя живот. Мисълта - защо реши да избяга, не му даваше миг спокойствие. Той, роден и отгледан в Спарта, професионален войник, цял живот се бе готвил за деня, в който ще посрещне смъртта с усмивка. Деня, в който някое копие ще го прониже смъртоносно и той ще падне с чест, ще умре за своята родина, за своето семейство, за всичко което обича... Няма нищо по-красиво и по-желано от това. Едни от най-верните му другари паднаха до него тази сутрин, а той им обърна гръб и побягна... вместо да лежи сега до тях.
Тъмна сянка бе паднала върху ...