Бях млад. Бях лудо влюбен. И все още съм! Казвам се Ричард Броулингтън. От Англия съм. Живея в Лондон. На 72 г. аз разбрах какво всъщност е истинската любов. В какво се изразява тя. Как ти действа и как се чувстваш самият ти. Как пулсира сърцето ти, когато си до любимата  жена. Как се усмихваш дори само от спомена за нея... Когато бях млад, ми беше трудно да намеря истинската любов, защото аз самият не знаех какво всъщност е тя. Докато не открих НЕЯ! С течение на времето с годините семеен живот, аз научавах всеки ден по нещо ново. Бях като всеки един младеж. Бях млад и красив. Имах стройна фигура, красиви руси къдрици и омайни зелени очи. Имах и пари, можех да си позволя лукса, който за онова време не беше за всеки. Бях от заможно семейство. Баща ми имаше фирма. Великият Г-н Броулингтън и съпругата му лейди Мериед Броулингтън. Майка ми беше добра и скромна жена. Тя не работеше, защото баща ми можеше да ни осигури всичко. Аз бях доволен от живота си. Всяка година на 12 май ходехме на пътешествие. Връщахме се след месеци, но за сметка на това виждахме доста интересни места. Лично аз предпочитах да седя при братовчедите ми във Блекбърн. Определено там ми беше по-забавно, отколкото да пътешествам със семейството ми и досадната ми леля Мери. Относно нея, тя беше много досадна. С черна къдрава коса, дребна и дебела. Все пак беше пенсионерка нямаше да ми е интересно да я слушам. Откакто почнах да ходя в Блекбърн, животът ми се промени. Баща ми не ме остави, разбира се, но не бях същият бохем, както преди. Преди да замина, се увличах лесно. Избирах си жените, с които да бъда. Харчех лудите пари на баща ми за всяка една от тях, с която бях. И смисъл в това нямаше. Не получих любов от никоя. Само забавление. Е, Блекбърн определено ме промени коренно. Там аз се научих да ценя жените и парите, които имам. Тогава бях на 26 години. Леля Трю Винсолт, у която ходех на гости през лятото, ми намери работа.  Тя беше добра женица, вдовица. Обичаше ме като свое дете. Висока стройна дама с красиви дълги букли и трепкащи от любов очи. Не бях научен на труд, но за всичко си има първи път. Трябваше да гледам коне. Изглеждаше лесно, но не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Конете бяха поне над 100. Всеки имаше предимства с красотата си. Едните бяха бели с буйни гриви, другите черни с много дълги крака. Кафявите се отличаваха по това, че гривите им бяха много по-дълги и гъсти, отколкото на другите коне. Не беше кой знае какво, но поне правех нещо, отколкото когато си бях в Лондон. Единственото нещо, което ме притесняваше, беше миризмата, която носех след себе си. Колкото и смешно да звучи, тези красиви животни имаха тяхна си миризма, която ме преследваше. Това донякъде беше вълнуващо за мен, защото никога досега не се бях отдавал на животни с миризма. Конете бяха предназначени за езда. През деня в конната база идваха хора, които имаха интерес към язденето. Или просто релаксираха. Да си призная честно, имаше и много красиви жени. Всяка една от тях ме грабваше с нещо, но имаше една специална, която успя да грабне не само сърцето ми, но и душата ми! Всеки понеделник, сряда и петък тя идваше около 17:30 ч., за да язди любимия си кон – Светкавица. Този кон беше много интересен за всички, освен за нея. Тя го познаваше много добре. Беше с него от цели три години. Отдаваха се на дълго часово яздене. Светкавица нямаше умора. Тя също. И тя и конят ѝ бяха много красиви. Красивата жена, която яздеше чернокожата Светкавица, имаше лек какаов тен и дълги крака. Беше много красива. Имаше дълга светло кестенява коса, кристално сини очи, а огненият поглед, с който ме гледаше, направо ме разтапяше. Личи си, че беше жена с опит. Сигурно мислеше за мен, че съм някой бедняк, който отглежда коне. Защото тя не приличаше на много богата, нито на бедна. Явно беше от средната класа. Цяла една седмица се чудих дали да я заговоря. Постоянно наблюдавах как се радва на животните. Как ги гали и се грижи за тях. Светкавица определено беше щастлива и доволна в ръцете на такава прелест като нея.  Понякога исках да съм на нейното място. На коня, разбира се.  

Чудех се дали я впечатлявам с нещо. Но нямаше как да разбера, ако не я заговоря все някога.  Всяка вечер след работа, минавах през сладкарницата, в която тя работеше. Беше близо до работата ми, а и на път към дома. Не беше много голяма, но беше устроена добре. Предлагаха вкусни пасти и тортички, шоколадов сладолед, а и още цели 24 вида сладоледени торти. Всеки ден киснех в сладкарницата заради нея. Явно ме помнеше и знаеше кой съм, защото винаги като си поръчвах сладолед, ми слагаше шоколадови пръчици и кокосови стърготини. Интересно, защото точно това ми беше любимото на сладоледа.  Да ми слагат пръчици и стърготини.  Тя не ме познаваше. Само ме беше виждала в базата. Странно откъде знаеше за моите любими шоколадови пръчици. Бях поръчвал такива само с ванилов сладолед, но тя ми слагаше и в шоколадовия.  Не спирах да мисля за нея. На другия ден, щом отидох на работа, отворих списъка, в който бяха записани всички имена на хората, които яздеха конете ни. Имаше доста имена на жени и срещу имената им бяха записани имената на конете. Нейното име обаче не беше в този списък. Доста интересно. Да не би да беше измамница? А може би любовница на шефа ми, не знам.. В петък, когато дойде за своята дългочасова езда, аз се престраших и отидох при нея. Тя само ме погледна с големите си сини очи. Усмихна се с пленяващата си усмивка и тръгна из голямото зелено поле, с  черния си дългокрак кон. Не можах да я заговоря. Какъв идиот съм! Ще изчакам до вечерта, докато се върне от езда. Всички ездачи приключиха за днес. Освен тя. Нямаше я с часове, но нямаше как да си тръгна. Трябваше да я изчакам. Чаках колкото трябваше. Тъкмо се приготвих за тръгване, когато с трясък се появиха тя и конят ѝ. 
– За къде бързате, господине? – каза ми внезапно тя.
 – Свърших за днес, млада госпожице! – отговорих ѝ аз – Погледна ме, сякаш ми беше ядосана. Чаках я цели пет часа. Ядосаният трябваше да съм аз!
– Защо си тръгвате, като аз още не съм довършила ездата си. Заваля пороен дъжд, затова дойдох да прибера коня си. Поемете го, ако обичате – Бях толкова щастлив! Та тя завърза разговор с мен. Дори и само заради коня ѝ, аз се чувствах специално. Май започвах да се влюбвам. Поех коня. Завързах го и тръгнах да заключвам, но тя още стоеше там и гледаше Светкавица. Дъждът спря. Младата дама сигурно чакаше него, за да си тръгне, макар че беше с кола. 
– Няма ли да тръгвате вече? – Попитах аз. 
– Че за къде да бързам? – Отговори тя. Видях, че този път няма да стане. Затова излязох от конюшнята. Чаках я. Чаках да се нагледа на коня си. Какво толкова гледаше в него, за бога. Та това е само един кон! Ето че и тя най-накрая се появи. Даже не ме погледна. Тръгнах след нея, а тя се обърна и ме попита: 
 – Искате ли нещо, господине?  – Направо онемях.  Погледнах я и смених посоката. Не ме беше срам, нито страх от факта, че годеникът ѝ ще я чака някъде.  Даже не знаех дали има годеник. Просто исках да вървя зад нея.  Тя запали колата си. Колата ѝ беше нито много голяма, нито много малка. Черна на цвят. Мисля, че беше английски ровър. Караше зад мен. Странно ми беше, но не спрях. Продължих. Даже засилих крачката. И точно в този момент отново се изсипа поройният дъжд. Нямах друг избор освен да тичам. Но младата госпожица натисна клаксона и аз спрях. Махна с ръка. Това май беше знак да ида към нея. Отидох до колата. Отворих вратата, а тя пушеше дългите си цигари и ме покани да вляза. Влязох и седнах на седалката. Дочаках я да допуши цигарата си. Няколко пъти се опитах да кажа нещо, но тя не ме отрази. Когато изпуши цигарата си, ме попита накъде да кара. Обясних ѝ, че живея на три пресечки от базата. Тръгнахме. Заговорих я. Първо попитах защо ме е качила, но така и не ми отговори, само се усмихна. Тази красива усмивка, която излъчва толкова много щастие... Попитах я как се казва. Помълча и отговори.
– Роуз, господин Броулингтън!  – Тя знаеше името ми. Как би било възможно, като дори не сме се запознавали. Даже я нямаше в списъка, в който я търсех. 
– Откъде знаете името ми, госпожице Роуз? – Тя ме погледна със сразяващия си поглед.
– Работите за баща ми.  Понеделник, сряда и петък идвам на езда и вие всеки път сте там. Преди вас имаше друг коняр, който крадеше от парите на баща ми. Затова баща ми го уволни. Дори не беше и симпатичен. Още в началото предупредих баща ми, но е много твърдоглав и не ме послуша. Баща ми се познава с леля ви Трю. Нали при нея живеете? – Нямах какво да кажа. Тя знаеше толкова много неща за мен, а аз си мислех, че дори не ме отразява. Колко хубав е всъщност животът. 
– Да, госпожице Роуз. Живея при леля си Трю. Тя ме уреди на работа при баща ви. 
– Знаете ли, че баща ми и госпожа Винсолт са дългогодишни приятели. Много пъти съм била на гости в имението ви, както и тя и децата ѝ в нашето.
– Говорете ми на ти, ако обичате, госпожице. Живея отскоро тук. Идвам от Лондон. Вие сте първата дама, с която провеждам разговор след леля Трюди и готвачката. Обикновено след работа или минавам през сладкарницата, в която работите, или се прибирам.
– А, да, сладкарницата. Не е точно работа, господине, а хоби. Обичам да правя тортички. Майка ми ме научи, но след като почина, аз продължих бизнеса ѝ. – Каква съдба само. Горкото момиче. Нямах си на представа, че е загубила майка си.
– Съжалявам много...  Не знаех. Бог да я прости, сигурен съм, че е била добра жена.
– Беше, господин Броулингтън. Опс... Извинявам се, Ричард. – Колко красиво произнасяше името ми. Дори се изчерви. А аз се засмях. Заговорихме се в дълги приказки. 
– Е, госпожице Роуз, какво смятате да правите уикенда?
– Ами тъй като конната база ще бъде затворена, не знам.. Сигурно ще отида в сладкарницата.
– Ако пожелаете, ще я отворя за вас!.
– Ухажвате ли ме? Баща ми ще ви убие! – С присмех го каза тя. А аз седях и гледах червените ѝ плътни устни. Направо ми идваше да я награбя. Буквално да я награбя!
– Опитвам се да бъда любезен с дъщерята на шефа ми, а може би и бъдещата ми шефка. – Тя само се засмя и продължи да кара. Стигнахме и до къщата ми.
– Госпожице Роу,з влезте за един чай. Надявам се да ви бъде приятно сред нас. Тъкмо и да видите леля Трюди. – Красивата Роуз... Ах, колко наивна беше тя. Усмихна се и влезе навътре заедно с мен. А леля като ни видя, широката ѝ усмивка грейна на прекрасното ѝ лице.
– Я да видим нашият Ричард с коя млада дама се е запознал. Роуз, скъпа, влизай и се настани удобно. Чувствай се като у дома си! 
Леля Трю беше много любезна спрямо Роуз. Знаех, че се познават от отдавна, но тя я приемаше като своя дъщеря. Дали знаеше, че я харесвам? Е, и да знаеше, важното беше,  че Роуз в момента седеше пред очите ми. Започнахме дълги увлекателни разговори. Така и мина денят. 
Мина и уикендът. Аз отново бях на работа, но този път отидох много по-наперен, отколкото преди. Бях решил да направя нещо, което да зарадва Роуз или може би мен самия. Мислех да я поканя на среща или просто на разходка. Надявах се да приеме разходката. За среща мисля, че беше твърде рано. Добре, че беше леля ми Трю, за да ме уреди на работа и да срещна Роуз. Добре, че беше и баща ѝ, за да допусне непознат човек при конете си. Казваха, че много държал на хората, които се грижат за конете му. Но мен не ме познаваше, а и нямаше откъде. Леля Трю не ме е запознавала с него, но сигурно му е разказвала за мен. Това му е хубаво на дългогодишното приятелство – доверието. За да се съгласи господин Фивърли Праилинктън значи е имал голямо доверие на леля. Бих искал да проуча този господин, който ме нае на работа. Все пак трябва да пазя леля си, дори и да са дългогодишни приятели!
Стана 17:00 ч. Очаквах Роуз всеки момент да се появи отнякъде. Аз я чаках заедно със Светкавица. Това беше част от изненадата. Когато Роуз дойде и ни видя, тя се намръщи. Не знам поради каква причина, но работата не беше на добре.
– Кой,по дяволите, ви дава това право да изкарате коня ми преди аз да съм дошла? – ядосаното изражение, което имаше, ме караше да ида до нея и да я нацелувам страстно. Дори и намръщена тя беше още по-красива.
– Но аз исках да приготвя Светкавица за вас, госпожице. Нищо лошо не съм направил. Простете ми, ако съм сгрешил! – Роуз дръпна юздите и се яхна на коня си. Не можах даже да я поканя на разходка. 
Минаха цели 3 часа, когато се почука на вратата на стаята ми (там седях през свободното си време). – Кой е?
– Аз съм, Роуз! Може ли за момент?
– Влезте, госпожице. – и тя просто влезе, взела със себе си кутия сладки и чаша шоколадов сладолед.
– Ричард, много се извинявам за неочакваното ми избухване. Простете ми!
– Но, скъпа Роуз, аз се извинявам за това, че отвързах коня ви, преди да дойдете вие. 
– Не съм свикнала някой друг да обикаля с коня ми, освен мен. Истината е, че този кон ми е много скъп. Спомен от майка ми е. А сега за извинение се почерпете със сладки и сладолед. Лично аз съм ги правила! – не знаех всъщност за тази подробност. Но щом ми споделя, значи е изградила доверие в мен. Това ме направи много щастлив. Взех, разбира се, сладките и щом ги вкусих, усетих, че ги е правила с любов.
– Чудесни сладки, мила Роуз! Даже сте се престарали. – от този момент нататък Роуз всеки ден започна да идва в конната база при мен. Личеше си, че ме харесва. Гледаше ме по начина, по който я гледах аз. 
Минаваха дни, седмици, месеци, мина се 1 година. С Роуз постоянно ми беше забавно, а и не само. Привличането ми към нея прерасна в любов, за която тя още не знаеше.  Беше 12 май. Точно 1 година от пристигането ми в Блекбърн. На 15 май Роузи имаше рожден ден. Трябваше да ѝ направя ''приятелска'' изненада. В навечерието на рождения си ден Роуз трябваше да събере цялото си семейство и част от приятелите си в голямата зала у тях. Разбира се, Роуз не ме пропусна, покани ме. Затова реших, че точно тази вечер ще призная чувствата си...
Ето че дойде и чаканият от Роуз ден. Аз станах рано, разбира се, за да се приготвя за специалната вечер и за подаръка ми. Отидох в близкия магазин за дрехи. Още от прага се загледах в манекен, облечен с много скъп и луксозен костюм. Точно като за вечерта. Реших, че трябва да го облека. Костюмът представляваше  черно сако с тъмно син кант, черен панталон с колан и черни обувки, в светлината биещи на индиго. Веднага го купих. Доста се изръсих, но вечерта беше специална. След това отидох да взема изненадата за моята Роуз. Ах, колко е нежна тя и колко красиво ще ѝ стои на тънките пръсти... Златен пръстен с 3 диаманта. Представях си я, но дали щеше да се зарадва, не знам. След като купих пръстена, отскочих до най-близката и професионална цветарница. Там ме очакваше букет от 25 красиви червени рози. 25 символизираше годините ѝ. Мисля, че беше добра идея.
Наближаваше времето, в което трябваше да се подготвя. Леля Трю не пропусна да ме попита какво съм подготвил за Роуз, но аз, разбира се, не ѝ казах. Знаеше само за розите и не беше много доволна. Само ми каза, че съм уцелил цвета на костюма ми. Много ми стана любопитно, но го приех с присмех. Когато отидохме в голяма зала (къщата на Роуз) там ни очакваше икономката, която любезно ни предостави комфорта, от който имах нужда, защото бях ужасно притеснен от реакцията на Роуз. Стана 20:00 ч. Загасиха светлините, пуснаха приятна музика и наляха шампанско в празните чаши. Само големите и дълги стълби светеха. А по тях слизаше Роуз. Беше толкова красива... С дълга рокля от коприна, която ѝ седеше точно по мярка. Беше тъмно синя и очертаваше красивите ѝ извивки. Само като я видях как слизаше, толкова красива и омайна, сърцето ми биеше все по-силно и по-силно. Когато слезе, Роуз първо отиде при гостите си, а след това при мен. Разбира се, това ми даваше още време за размисли. Тя се задаваше към мен, а аз се сковавах от притеснение. Щом приближи, очите ми светнаха и веднага посегнах към нея, за да я прегърна. Стисках я толкова силно, че горката не можа да си поеме дъх. Тя почервеня и се отдръпна. На мен ми стана неудобно, затова я пуснах.Подарих ѝ букета от рози, после ѝ честитих празника и я помолих да отдели няколко минути за мен. Тя, разбира се, не очакваше нищо, освен кратък разговор. Изведох Роуз на балкона. Притесних се, а тя забеляза. Попита ме какво има, а аз почнах да заобикалям. Роуз ме прекъсна и ми каза само да карам по същество, защото нямала цяла вечер за размисли и приказки. Не знам как, но започнах от деня, в който се запознахме и стигнах до днескашния ден, разказвайки ѝ подробно всяка малка част. Реакцията ѝ беше много странна. Нито развълнувана, нито огорчена. Тя се приближи към мене, хвана нежно ръката ми и ме целуна. Останах без дъх, дори без думи. Сгуших се в нея и и разкрих цялата си обич.
Мога да кажа, че вече се чувствам свободен. Свободен от това, което ме измъчваше цяла една година. Дори мога да кажа, че се чувствам и обичан. Роуз също разкри чувствата си към мен. Първо каза, че съм глупак, а после, че ме обича. Глупакът, който е чакала цяла една година, за да ѝ признае чувствата си. След като и двамата разбрахме, че се обичаме, преминах към изненадата, която подготвях дълго време. Но не ѝ я дадох веднага. Влезнахме в голямата зала и аз като възпитан, млад господин поканих Роузи на танц. Разбира се, тя се съгласи и затанцувахме прекрасен валс. Когато музиката спря, аз помолих за внимание. Цялата зала се обърна към мен и ми отдаде чест. Първо се обърнах към баща ѝ. Казах му, че има най-очарователната дъщеря, за което той много се зарадва. А после, после му казах, че намеренията към нея са ми повече от сериозни, и че искам Роуз да бъде част от мен и от семейството ми. Цялата зала, която беше отрупана с хора, засия. Никой не очакваше какво може да се случи, аз бях толкова щастлив, че дори не ме беше страх, ако отговорът му беше отрицателен. 
За каква отрицателност говоря??? Щом чу това, господин Праилинктън засия от радост. Хвана Роуз за ръка, хвана и моята и ги вплете една в друга. От тази вечер нататък аз се чувствах много добре.
След като бащата на Роуз се съгласи, аз извадих пръстена и го сложих на ръката ѝ. Роузи стана още по-красива и зашеметяваща. Всички хора в залата пляскаха за нас и решението, което бяхме взели, а точно то предвещаваше скорошна сватба!
Господин Праилинктън ме направи управител на конната база, а от събираните пари, които имах, купих къща близо до базата за нас двамата с Роуз. Оженихме се, след което Роуз ме дари с красив и силен син.
Годините минаваха, а синът ни Волсгант растеше все повече и повече. Отиде да живее в Лондон. Там се и ожени. Той и жена му имаха 2 прекрасни дечица. Бяха много щастливи. А ние с Роуз живяхме доволно и щастливо, докато Роуз не се разболя. Беше на 70, когато коварният рак я хвана в капана си. Бори се много с него, но не успя да я спаси нищо, дори и любовта ни. Толкова много я обичах, не си представях живота си без нея, а тя все ми казваше, че ѝ е дошло времето да си тръгне от света, но не и от сърцето ми. Когато загубих Роуз, бях на 72 години. Тогава разбрах какво всъщност е истинската любов! Роуз ме научи как да обичам, как да живея, как да се боря, а сега ли? Сега вече няма смисъл да живея, защото това, за което се борех цял живот, си тръгна от света. Но никога няма да си тръгне от сърцето ми!