May 13, 2019, 7:19 AM

Да ослепиш ястреб 

  Prose » Narratives, Fantasy and fiction
1104 1 3
32 мин reading

“… И те бяха две... Паднаха изгубени във полумрака, изгубило искрата бе неговото сърце, а те без жал изкълвани от орлово крило с перо на сврака. И само, ако разбере коя стихия човешката искра събужда и разпалва нова звезда, само тогава щеше да спре изливът на кръвта от кварцовите гнезда. И коя стихия дава ѝ душевен простор, единствено и само тогава той щеше да възвърне Божествения си взор!...“

 

   Той се беше облегнал на трона. Направо се беше отпуснал в него. А мястото му бе величествено- цвят на комета, оплетен от перлен прах, извезан със седефени нишки и посипан със златен сатен. В краката му се разстилаше мъглива покривка от слънцесиянието, отразяващо нощта. И при все всичко това, той изглеждаше още по-красив... строен и висок, с поглед изпепеляващ и дълбок... и определено знаеше това. Глътка по глътка отпиваше от виното и изпадаше в сладкия му транс.

Портите на залата се отвориха. Равномерно стъпките му отекваха по пода, заедно с жезъла на който се подпираше. Застана право срещу него и с равен, но твърд тон започна:

   - Добър вечер, сине!

   - Добра да е, татко!

   - Всичко наред ли е, добре ли се чувстваш?

   - Че защо да не е, всичко си имам, което ми е нужно и нищо не ми липсва!- категорично отговори младежът.

   - Хмм- с жал изпъшка баща му- Не съм убеден... Никак не съм убеден!

   - Защо, татко? Какво те кара да се съмняваш?

   - Душата ти!

   - Какво ѝ е на нея?

   - Куха е! Излъчва само студенина. А скоро ще станеш крал и не трябва да е така. Защо нареди да накажат войника, който е сменил часовия си пост, само за да види болното си дете?

   - Защото не ме е уведомил!- твърдо отговори младият мъж.

   - А? Не бил те уведомил- теб? Че нали е казал на прекия си началник?

   - Че кой е той?- с високомерие в гласа попита синът, като леко повдигна и брадичката си и сключи ръце.

   - Жалко сине, много жалко... Знаеш ли, че детето му умря? Но той е готов да ти целуне ръка, задето е бил с него в края!

   - Какво? Не бих го допуснал и на десет крачки от мен!

   - Аз бих... Добре- тежко и с мъка изпъшка баща му- убеди ме, че си готов да бъдеш владетел и ако е така, аз ще се оттегля още тази вечер!

   - Но това е лесно! За да бъдем стабилни и неуязвими, трябва да увеличаваме богатсвата, а с тях и армиите си.

   - Което как ще направиш?

   - Има ли значение?

   - А народът ти?

   - Какво за него?- тук вече старият крал не издържа и заби жезъла в средата на залата. А там имаше златни кръгове- седем на брой златни пръстена, различни по големина, които се развъртяха в срещуположни страни, докато не отвориха голяма бездна под тях.

   - Ястребе!- гръмовно извика той- Силен си, можеш да бъдеш велик, ала си недостоен! Не заслужаваш народа си. Само гледаш, гледаш отгоре, а не чувстваш, само виждаш, ала без усет, защото камък изградил се е в кухата ти душа!- В този момент златните метални пръстени изхвърчаха нагоре към тавана и завихриха торнадо, в средата то се посече с гръм- Взимам най-голямата ти сила, но и точно тази, която най-слаб те тебе прави! Тези двете на лицето- кристално сини, ала изстинали, без жар и огън в тях, стъклени кристали, които в момента са само огледална стена в главата ти. А отражението трябва да е двупосочно, защото всяка монета има две страни. И всеки човек две очи- а ти такъв не си и губиш и двете тази нощ!- дланта на баща му се превърна в крило, а от него се откъсна перо. Заби се в окото на сина му и излезе с него. Младият мъж изкрещя и падна на земята. Перото се извиси във въздуха, само, за да смени посоката си и с другия си край да се забие в другото око. След това се изтегли нагоре и влезе в торнадото, а светкавицата счупи перото на две и раздели очите му... и те потънаха в бездната.

   - Татко, защо?- изкрещя безпомощен малкият. Тръгна да пълзи към бездната на вихъра.

   - Защото, Ястребе, първо трябва да научиш сърцето си на топлина и какво крие тя, а то? Каква стихия е то? И само когато ням проговори, глух те чуе и сляп успее да те види, само тогава ще знам, че си готов! Това е твоето наказание, за твоето бездушие и незнание!- излезе и затръшна портите зад гърба си. Наказаният тъкмо стигна до зейналия кръг, защото му се щеше да се изхлузи и да се изгуби с вихъра в този момент, но точно тогава той се затвори. А той остана паднал там, остана в тъмнината сам...

   Тя препускаше на гърба на коня с все силата в краката му. Косата ѝ скриваше взора ѝ, понечеше ли да се обърне. Ала нямаше как- трябваше да избяга. Те я гонеха- тя не знаеше дали я настигат, но трябваше да избяга на всяка цена. Яхнала коня, хванала гривата, сякаш се надбягваше с вятъра- сама в степта, в полумрака. Сияние небесно я накара да се спре за миг и да почака. Лъч посребрен разцепи небето и два огнени сърпа полетяха от там. Разделиха се и изгоряха. Останаха само две кълбета. Едното изчезна в нощта, ала другото тя видя. Падна в пясъка и разполови дюната. Сякаш забравила, че я гонят, тя го последва, необяснимо привлечена от него. Доближи се. Слезе от коня. Кълбото примигваше слабо, сякаш всеки момент, щеше да изгасне, но когато тя се приближи:

   - Ираааа!- шепот в ехо прозвуча от там, а светлината се усили. Тя се огледа стресната- Ирааа!- повтори се ехото по- силно. Силата на привличане явно беше голяма, защото тя застана до него.

Какво си ти?- сложи ръката си отгоре върху него, то беше с ръста ѝ. В този момент кълбото се разцепи, а светлината я разряза и влезе в нея. Ира падна на земята. Не помръдваше...

   Алта цепеше дърва до къщата. Беше навътре в гората. Зеленината на дърветата започна да се скрива и слива с падането на нощта. Тя се надигна нагоре, за да избърше потта от челото си. В този момент нещо огромно падна на земята и запали едно дърво. Тя се стресна. Нямаше времето да реагира по-адекватно. Огледа се. Шум дори не последва. Дори птиците в страха си не излетяха, а това може би я уплаши още повече, но отиде да види какво става. Стигна до дървото, а до него беше и кълбото.

   - Алта, намери я!- тя подскочи, но ехото повтори- Алтааа... Ти трябва да я намериш! Само двете, ще спасите цвете, защото само с цвете, вода ще потече в нозете, бъдете двете, за да спасите умиращото дете! Сама не можеш! Намери я, Алта... или забрави, че човек, човекът ще спаси!- гласът замря, а това, което се случи на Ира, последва и Алта...

   Усетила хладина около себе си, тя потрепери. Но дали заради нея, или по-скоро защото някой я буташе в този момент, Ира отвори очи- и моментално отскочи и се дръпна назад. Непознатият видя, че я уплаши и също отстъпи с една крачка. Изглеждаше странно- с парцал увит около главата и почти цялото му лице, а очите му- приличаха на две прозрачни кухи стъкленици и интересно че имаше вид на сляп, ала по всичко личеше, че нищо не изпуска от поглед.

   - Не се плаши!- започна той- Коя си ти? Как се казваш?

   - Ира!- отвърна му тя, а той се ококори.

   - Добре, тъй да бъде, аз ще съм пръв. Името ми е Арктур, но можеш да ми казваш Арк. Тя се изправи, отиде до него, побутна го по рамото и му повтори името си леко раздразнена от невниманието му- Оу, ти не можеш да говориш?- и в този момент, сякаш гонг удари и прокънтя в главата ѝ, а едва сега осъзна, че звук не излиза от устата ѝ- Добре ли си, случило ли се е нещо? Ееей- може би се опитваше да разбере какво ѝ става, защото първият път не го отрази. Прокара длан през главата си и си пое дълбоко въздух и... Втора съкрушителна изненада- Ира нямаше коса- гола глава, която с пръстите си усети релефна, сякаш беше нарисувана. Тя се хвърли върху него, хвана го за дрехите около врата и се огледа в очите му. Нейните се разшириха болезнено от това, което видя- обезобразена с рисунки жена, без глас и коса... И побягна в пясъците- Хей, какво става, не се плаши, недей. Той хукна след нея. Дълго време се гонеха- тя без посока, той след нея. Дали останала без сили или може би отказала се да раздира безгласно крещящата си гръд, Ира падна на колене. Разплака се. Той клекна зад нея и сложи ръка на рамото ѝ- Не знам какво ти се е случило, но съм сигурен, че мога да ти помогна. Позволи ми да бъда твой спътник и ако решиш, сама ще ми кажеш какво е станало. Съгласна ли си?- Ира вдигна глава, избърса очите си, отпусна в безсилие раменете си и кимна в знак на съгласие. Двамата тръгнаха обратно назад.

   Алта отвори очи. Беше тъмно и тихо. Но все пак успяваше да се взира доста успешно в мрака. Изправи се, поизтупа се и се огледа в пълен кръг около себе си. Понечи да тръгне и забеляза, че е останала боса. Не стига това, ами и мястото ѝ беше непознато. Нямаше я нито къщата, нито гората в която се случи всичко, което последно бе видяла. Избра си посока и тръгна. Вятър духна и развя косата ѝ. Това я учуди и прокара пръсти през нея. Късата черна спластена момчешка подстрижка, се беше превърнала в дълга златиста руса коса- пухкава и прекрасна. Тя бръкна в колана си и извади едно счупено парче огледало, което носеше винаги със себе си, за да ѝ напомня защо никой не я харесва. В момента, в който се видя, Алта изпищя и го хвърли на земята. Сърцето ѝ заблъска неконтролируемо. Какво се бе случило с нея? Бавно се надигна и отново погледна себе си в сребърното леко потъмняло покритие. Белезите ги нямаше, очите от черни, сега бяха по-сини от сърцето на океан и това я уплаши... Тя бе красива и това я уплаши. Побягна напред и се спря... И едва сега разбра, че не чува собствените си крясъци, едва сега осъзна колко тиха е тишината и тя потъна в стъпките на тъмнината.

   Огънят догаряше, денят прииждаше. Ира отвори очи- не че беше успяла да спи, но все пак страхът и изплаканите сълзи в един момент я бяха накарали да се отпусне. Но той стоеше- на пет-шест метра пред нея и наблюдаваше. Тя взе една пръчка и отиде до него. Седна и заглади пясъка до себе си. Изписа името си в него.

   - Приятно ми е, Ира!- отвърна той, тя леко кимна и се усмихна. След това отново заглади пясъка и продължи да пише, но и да рисува. Арк само трябваше да разбере, което никак не се оказа трудно за него- Избягала си... Гонели са те- тя нарисува венец с цветя- Искала си да се омъжиш?- Ира заби гневно крак в пясъка- Добре, добре- не си искала, било е насила- категорично с поглед, тя му отговори- „ДА“- И за това си избягала?- тя направи вълнообразни линии в пясъка. След това нарисува скала и как някой пада от нея и ръка, която сочи женска фигура с пръст- Обвинили са те за нечия смърт?- тя изписа- „За неговата“- Но как така?- учуди се Арк. „Тази, на която не бе отреден, реши да натопи мен. Една измамна среща на водопада на скалата и тя го бутна в реката и избяга, а аз отидох. И те дойдоха за мен, секунда по-късно!“- Какъв човек трябва да си, за да го направиш?- Ира въздъхна, стана и застана пред него. Прокара длани през главата и лицето си и се облещи питащо насреща- Е, не е толкова зле... И знаеш ли?- прилича на карта. Продължава ли надолу по тялото ти?- Ира кимна утвърдително- Интересно, ако е карта- на какво е карта? Знаеш ли какво?- предлагам ти да се отправим към голямото езеро- само името му е такова. Всъщност бих го нарекъл малка оазисна локва. Там има човек, който смятам, че ще може да ти помогне. Съгласна ли си?- Ира му подаде ръка и извъртя глава напред- Да тръгваме тогава, че никак не е близо!

   Ира го наблюдаваше с любопитство. Предизвикваше интерес у нея, а не знаеше нищо за него. Не се сдържа дълго и го побутна. Сложи ръка на сърцето му и прокара пръсти през устните му. Арктур демонстрира изключителна емоционална сдържаност.

   - Искаш да ти разкажа за себе си? Нямам много за разказване, ама- тъй да бъде- Арк си пое дълбоко въздух- Някога имах жена. Все още имам и син. Казва се Ригел- Ира потръпна- Когато разбрахме, че той е нелечимо болен, тя не можа да го понесе. Поболя се и погина. Той е жив... за сега, но не знам къде е- тя повдигна ръце „Как така?“- Мъдрец от селото каза, че има шанс да оцелее, само ако отиде в планината с цената на това аз да не знам къде е. И като пълен глупак, тогава повярвах. Но що за глупост ще това- детето ти да линее, ако ти си до него? Както и да е. Сега не мога да си простя за това и все още тук и с теб, аз продължавам да го търся... вече седем години- Ира го погледна топло и дълбоко „А сигурен ли си, че е жив?“- Знаеш ли- усещам че е така, знам го!- тя застана пред него и му хвана ръката, а очите ѝ казаха „Ще го намерим!“- и продължиха.

   Нощта падна и те си намериха подходящо място, близко до рехави ниски дръвчета и храсти. Арк запали огън. От „локвата“ хвана няколко риби, като ги наниза на стрелите си и ги сложиха на жарта. По навик Ира прокара пръсти зад ухото си, когато взе да се храни, все едно косата ѝ беше там. Разочарована поклати глава.

   - Не можеш да свикнеш, нали? Красива си, а смяташ че част от това ти е отнето със загубата на косата и гласа, а и тези рисунки по тялото ти?- тя взе от жарта на огъня, поотъпка я, за да стане на пепел и написа „До вчера бях различна, как очакваш да съм добре със себе си сега?“- Права си!- каза Арк- И все пак, довери ми се- красива си и така- и той свали кърпата или каквото там беше от главата си. Показа се хубаво лице, топла усмивка, ала все така тъжна... В този момент нещо прошумоля в храстите- Кой е там?- извика Арк и опъна мигновено тетивата на лъка си- шумоленето се повтори, но без гласен отговор. Той се приближи до шума и в този момент, някой падна отгоре му и се изтъркули назад. Беше тя. Успя да се изправи и залитна отново- Коя си ти?- попита Арк, все още с насочена стрела?- тя не го чу, но по изражението му не беше нужно да се чуди какво е казал той.

   - Името ми е Алта!

   - И какво правиш тук?- тя не отговори- Теб питам?- повиши тон Арк.

   - Аз съм глуха!- изпъшка тя и сложи ръце на ушите си- Моля ви, нека продължа, вие решете дали ще ми помогнете!- Арк се беше втренчил в нея, а тя се почувства неудобно и всячески избягваше погледа му- Нека започна от начало! Глуха съм от един ден, нещо падна от небето вчера до мен, влезе в мен и ме направи- повдигна дрехите си така сякаш искаше да го направи със самата себе си- такава. Не съм луда и не ви лъжа. Още не мога да погледна себе си- Ира я слушаше с изключително внимание- А онова, каквото и да беше, взе че проговори- Ира подскочи, Арк наблюдаваше и двете много внимателно, вече без оръжие в ръце- Трябвало да намеря някаква Ира, защото само двете сме щели да открием някакво си цвете, да потече някаква вода и да...

   - Какво, какво каза?- силно любопитен попита Арк, без очевидно да се усети, а Алта гледаше Ира, а Ира подскочи на място силно видимо въодушевена. Хвърли пепел в краката на Алта и написа името си и се посочи. Сега и Алта подскочи- Не е истина- каза тя- но как е възможно, ти си... Ира?- тя поклати глава и стисна гърлото си, за да ѝ покаже проблема си. После извиси ръка нагоре и я заби в земята като разпиля пепелта- И теб те е ударило това?- продължи Алта като гледаше само нея- И сега нямаш глас, а ме чуваш? Шантава работа, не мислиш ли?

   - Ира, знаеш ли какво означава това?- попита Арк- Това върху теб наистина е карта, а Алта може би е четецът за нея. Ще ви помогна- и на двете, за да намерите това цвете, а къде и каква вода ще потече, времето само ще покаже. Утре ще ви заведа при човека, който смятам, че ще помогне на всички ни. Сега поспете! Нужно ви е и на двете!... Той отново стана да наблюдава цялата нощ. Една звезда прелетя в небето и изгоря преди да целуне земята.

   Денят не изгря със слънце в небето. Вместо това имаше силен вятър, а в далечината нещо чернееше. Когато Арктур разбра какво всъщност е това, се стрелна към двете момичета и ги разбута достатъчно силно, за да се поразмърдат.

   - Ставайте, и двете! Това е пясъчна буря. Трябва да се скрием. Кръговете на езерото вълнеят насам, към нас, което значи, че идва отгоре ни. Алта не го чу, но погледна в близката далечина, видя Ира какво прави и я последва.

   Бурята обаче не ги изчака. Връхлетя ги с пълна сила. Нямаше с какво и зад какво да се предпазят. Алта хвана Ира за ръка, Арк вървеше крачка-две напред. И сякаш бурята около тях спря. Да, те бяха в нея, но тя някак си не успяваше да ги докосне. Алта погледна нагоре и ѝ се стори, че над тях мержелееше нещо като завеса, която проявяваше очертания само когато пясъкът се сгъваше в нея, защото потъмняваше. В този момент Ира я побутна. Накара я да погледне в краката си. Стъпките им светеха. Може би бурята им показваше път, по който да вървят. Не мина много време и пясъчната стена се свлече.

   Тримата се огледаха. Пред тях стоеше порта- чернееща, разпадаща и грозна. Не беше трудно да минат през нея. А вътре- градът сякаш беше умрял, пометен от неизвестна сила. Дори имаше трупове, които сякаш стояха там с години, без да се разложат и заголят кости. Ира и Алта потръпнаха. И едната и другата не бяха виждали нищо подобно. На Арк обаче му се струваше познато.

   - Той е тук!- каза с голяма болка в гласа си- Ако е жив, Ригел трябва да е тук!- Ира го погледна слисана, Алта не знаеше какво се случва, но беше ясно, че не е нищо хубаво.

   - Арктур! Ти ли си?- глас се провикна от някъде.

   - Не може да бъде, ти ли си наистина? Този глас? Бетелгейзе, ти ли си?

   - Арк, приятелю, не може да бъде! Каква злочестина те товеде до тук?! Кажи къде си, да те хвана и усетя!- непознатият вече беше близо до тях.

   - Но ти... ти си сляп?- каза Арк.

   - Само с това поне се разминах, момче! Виж, всичко тука е осеяно със смърт. Не зная какво мина през нас, но отне живота на тази земя. Всичко в смърт и пепел превърна. А уж беше просто една мъгла. Но пък мъгла в степта? Странно, нали? Аз наистина съм късметлия, че останах просто... сляп. Хората почти измряха всичките. Вода няма от година, че и повече. Чакай малко, кой е с тебе?

   - Това са Ира и Алта, а това е човекът, за когото ви говорих. По злочеста съдба първата е няма, втората- глуха. Случило им се е нещо странно, нещо ги е поразило от небето и по случайност или не, ни събра заедно. Вярвам след това, което ми разказа, това няма да те изненада.

   - Нищо случайно няма, приятелю. Може и те да са отговорът и надеждата, на която ние живите останали се уповаваме. Трябва да ти кажа нещо... Синът ти Арк- коленете му се подкосиха и изведнъж тялото му загуби силите си- Жив е, ала бере душа.

   - Трябва да го видя! Заведи ме при него!- понечи да направи крачка, но падна на земята. Алта и Ира го подхванаха и той се облегна на тях.

   Влязоха в една порутена къща, по-скоро останала единствената стая с таван на нея. Момчето лежеше на едно легло, подкривено с един счупен крак в ъгъла. Сигурно беше на около тринайсет. Беше слабичък и изнемощял. Арк се разплака. Довлачи се и коленичи пред него. Сега вече Алта разбра, че това момче му е син.

   - Ригел, сине, отвори очи, моля те!- хлипаше баща му. С много усилия момчето разтвори клепачи и показа колко зелена може да бъде една гора с очите си. Защото в тях имаше живот- желание и неистова борба за него. Но сякаш тази гора, бе останала без капчица вода, загубила жилавостта и слънцето в себе си- Може ли да се направи нещо?

   - Виждаш ли иглата до главата му?- Арк кимна- Оловна е. Само, ако кръв с олово е одрана и от червена, тя зелена стане... само такава кръв и само тогава, тя ще излекува неговата рана. Другият му шанс е цветето... Звездното цвете. Ала цвете без вода не вирее, а тук тя не вилнее. Само кладенецът- празен каменен кръг стои отвън и отеква в стената му стонът на всеки останал все още жив, като зловещо ехо. Живите сме на пръстите на едната ми ръка, Арк. А с тях двете- вече включвам и втората!- Странно, но докато говореше, Алта успя да разчете по устните му всяка дума.

   - Татко!- промълви Ригел. Радвам се, че си тук и не искам да си тръгваш! Само стой до мен и ще се оправя.

   - О, момчето ми! Тук съм! Никъде няма да ходя!- Алта се разплака и изхвърча от стаята. Ира я последва, но не я намери. Явно беше много бърза, защото изчезна от взора ѝ за секунди.

Нощта дойде. Този път чисто беше звездното небе. Тя тихо стъпваше в пепелта на безжизнената земя. Не искаше никой да я види. Изчака баща му да излезе от стаята и се шмугна там. Застана до леглото.

   - Хей, Ригел?- прошепна тя, чуваш ли ме?- Какво говоря, то аз не се чувам, а пък за теб?- той отвори очи.

   - Коя си ти? И защо не можеш да ме чуеш?- тя го погали по главата и изтегли ръката си назад до иглата- Много си красива, знаеш ли? Като ангел си. Сигурно и мама е като теб там, на небето. Аз може и да я последвам, но знаеш ли- не ми се ще. Искам да съм тук, с татко!- Тя плачеше и му се възхищаваше- силният дух в това изнемощяло тяло, го крепеше. Толкова много истина и болка имаше в думите му. Тя заби пръста си в иглата. Алената капка кръв застана на върха... И се стече зелена надолу.

   - Ти си моето спасение, Ригел! Глуха съм, но те разбрах- и на моята душа, не ще това да бъде грях! Ти ще се оправиш! Мама ще почака... и изхвърча от стаята. Но на вратата се сблъска с него.

   - Алта, какво правиш тук?- тя сведе глава- Защо не искаш да ме погледнеш? Ох, забравих, ти не ме чуваш!- той повдигна брадичката ѝ и насочи лицето ѝ към себе си. Тя затвори очи, извади парчето огледало от колана си и от вътрешния връх на окото си, сряза лицето си надолу. Кървавата сълза пробяга бързо пътя към земята, но капна на ръката му. След това отряза кичур от косата си. Той почерня. Едва тогава тя го погледна:

   - Защото някога бях това! А днес разбрах, че това е мястото на което трябва да бъда, че намерих пътя и тук вече трябва да спра. Ти си добър човек и заслужаваш да бъдеш до сина си! И защото някога бях това, а днес се чувствам нужна и желана, чувствам се полезна и жива!- изсипа косата в ръката му и изчезна в нощта... Той изтича до иглата и побягна обратно, но от нея нямаше и следа.

    Алта се изкачи на хълма. Ира беше там- стъпала на ръба.

   - Какво правиш?- извика Алта. Ира се обърна и отиде до нея. Сложи ръка на рамото ѝ и се усмихна „Няма да скачам, спокойно!“- Не знам какво се е случило с теб, преди всичко това, рисунките по теб те плашат и не можеш да ги възприемеш?- Ира кимна- Аз цял живот до преди всичко тава, бях така- грозна, нежелана и сама. И знаеш ли какво? Оказва се, че ме е страх да бъда красива и още повече- да бъда желана, защото не мога да преодолея тази- вътрешната си рана. Защото проблемът винаги е бил в главата, не е в телата!- Ира я прегърна. Извади едно листче хартия и въгленче, което си беше свила от огъня предната вечер и написа: „Преди всичко това, аз можех да пея. Харесвах се. Но ме пожела човек, който аз не желаех. И реши, че може да отнеме свободата ми. Ала ревността на тази, която наистина го искаше, го погуби, а аз платих цената. И знаеш ли... Може би с грозотата, Светът ме скри от злобата им. Може би това преобразяване както го наричам вече не е обезобразяване, а шанс за свободата, която искам!“- Ира, мисля си, че и двете знаем вече какво трябва да направим! Алта ѝ подаде ръка и двете слязоха до кладенеца.

   Шепата хора се бяха събрали там. Арк също беше там.

   - Изведи сина си, Арк!- извика му Алта- Довери ми се, моля те!- Ира кимна и му направи знак да я послуша. И той го направи- Застанете в кръг около кладенеца! Ира, застани срещу мен и хвани ръцете ми през кладенеца!- Той бе доста широк и хватът им беше с навеждане.

   Задуха слаб ветрец. Под краката на всеки от петимата засвети кръг. А косата на Алта сякаш оживя. Изви се по посока на Ира и сякаш влезе в нея. Плъзна се по тялото ѝ и като мрежата на пая бързо се разпространи. Рисунките по нея се позлатиха. Тя засия. Двете се извисиха във въздуха.

   - Арк!- прошепна Бетелгейзе- Знаеш ли какво означава това?

   - Чакай малко! Бет, ти виждаш ли?

   - Те двете, Арк... Те двете са звездното цвете!

   Златният прах, посипал се от косата на Алта и влязъл в тялото на Ира се издигна и разтвори в лист на цвете. И още два кръга светнаха в нощта. Земята под краката им се разтрепери. Сякаш нещо се мъчеше да излезе отдолу. И в следващия момент, светещите кръгове извряха като водни завеси. Седем на брой... и бавно се подредиха във фуния. Ира и Алта най-отгоре. Две кълба заискряха в телата им. Водата бликна и се устреми надолу към тялото на Ригел. Живителната сила влезе в него. След това се пръсна и в останалите. А водата бликна от кладенеца и се разля навсякъде. Те бяха спасени. А двете кълба се изстреляха в нощта към небето от сърцевината на водния вихър. Ярък блясък на звезда пламна в него. Алта и Ира изчезнаха. За тези хора, изгубили всичко, тази нощ се превърна в най-яркият им ден... А Ястребът прогледна.

   - Благодаря ти, татко!- Ястребът стоеше прав и гледаше право в очите баща си, с неговите нови две!

   - Върна си ги! Браво, Алтаир! Какво успя да научиш момчето ми? Имаш ли отговор на въпроса ми?

   -Знаеш ли, татко? Отговор ясен няма. Сърцето човешко е една дълбока яма... от чувства. А те са стихия, която често сменя цвета си и сила няма на Света, която да я подчини или вкара в някакъв ред. Само сблъсъкът с друга такава може да я подреди и да засветят и пулсират в един цвят. И това е искрата, която ги пали. Но могат и да пламнат, да се преплетат, но разделят цвета си, да се овъглят, почернят и изгорят взаимно! И моля те, кажи ми, че двете девойки са живи! Какво се случи с тях?- баща му се усмихна тънко и на този въпрос замълча...

   - Ястребе, ти разбра каква искра е нужна, за да запали топлината в сърцата на хората. Разбра и каква е, за да разяри омраза между тях. Сега вече те е грижа! Сега вече си отговорен! Сега вече си готов да станеш крал на звездния си трон и да озаряваш хората, които обръщат поглед към теб всяка вечер!...

   Арктур заживя щастливо със сина си в онова същото село, което се превърна в зеленият рай на степта. Липсваха му само онези океанските очи, които срязаха лицето си и онези белязаните черни, които бръкнаха в сърцето му...

***

 

 Тук Космосът помогна :)

 

Арктур- най-ярката звезда на Северното небесно полукълбо /съзвездие Воловар/

Ригел- най-ярката звезда в съзвездието Орион

Бетелгейзе- червен свръх гигант, вероятно вече Супернова от съзвездието Орион

Алтаир- от арабски „Летящ ястреб“. Една от най-близките до нас звезди от съзвездието Орел. С Вега и Лебед образуват т.н. „Летен триъгълник“.

© Каролина Колева All rights reserved.

The work is a contestant:

Стихии »

7 Position

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??