Изкачваше се към билото на странна планина. Върхове от морени увенчаваха това било. Някакъв древен инстинкт го караше да се стреми нагоре. Изминал бе половината път, но вместо да се умори усещаше нарастваща свежест и сила. Постепенно излезе от гористата зона и навлезе в оголеното билно пространство. Сякаш вече се намираше на границата между два свята безкрайно различни един от друг. Вече не изпитваше любопитство, а следваше някакъв древен инстинкт. И тогава внезапно ги видя. Бяха малки бели пушечета, които сякаш излизаха изпод морените и като коси на незнайно същество се извиваха нагоре. Бели мъгли пълзящи към върховете над това било. Колкото повече се приближаваше към тях, толкова повече го обземаше чувството за дежавю. Най-после навлезе между пипалата, протягащи се към него. Тогава тревожно чувство го заблъска в гърдите. Беше чел неведнъж за реката на забравата - Лета, но никога не му бе и минавало през ум, че Лета може би съществува не в течно, а в друго агрегатно състояние - в това на белите пушечета. Осъзнавайки тази неочаквана истина, той се наведе над една плоска морена, вгледа се в повърхносгта й, все едно се вглеждаше в древно лице и застина в състояние на медитативна индиферентност. Но точно тогава го обзе чувство на странна безтегловност. Изгуби усещане за тегло, изгуби усещане за тяло...и се превърна в малко бяло пушече. Чувство на невероятна лекота го изпълни и усещането, че се издига щастлив към върховете над билото. И в този миг паметта го напусна. Беше пил от Лета.