Времето летеше като днешния ден...
Няколко пъти се опитвах да я заговоря за деца, от толкова време сме заедно,
редно е да имаме деца.. Не искам да се подписваме на някаква книга за брак,..
не ти искам богатствата,..само ей така, да има на някого на когото да оставиш кантората, нали се предавала по наследство.. Но, винаги слушах някакво неразбрано мрънкане, да ама времето
ти минава, госпожице Елиница...
Или не искаш да имаш свои деца, или не можеш, друго какво, да осиновяваш и да гледаш непознато дете ли,... хуманно, но при полужение, че имаш все още възможност за свое...
нещо не мога да схвана логиката .
Взех да се съмнявам в себе си,.. оглеждах се в огледалото за излишни тлъстини или
бели косми в косата,.. всяко време свободно от нея тренирах с гирички в къщи, или с въженце..
Тайно си направих изследвания,.. нищо отрицателно ни в теста, ни в огледалния ми образ .
Тогава,.. тогава има нещо друго.
Чувствах някаква промяна у Ели,.. ту сприхава, ту меланхолична, рано и е ...