(по славянски легенди)
Генчо усещаше, че някой го вика както през деня, така и през нощта. На нивата ли ще отиде, на хорото ли ще се хване, все чуваше женски глас. Денем, по обедно време, му звучеше като на младо момиче, а към полунощ - като на възрастна жена. Думите, обаче, бяха едни и същи:
"Ела, ела, при мен сега
през деня или през нощта!"
Генчо беше толкова омагьосан от тези думи, че един ден, малко след като се беше върнал от полето, не издържа и тръгна по пътя, който водеше към гората. Беше взел само старата си аба, комат хляб и парче сирене. Нали така казваха старите хора - "не тръгвай зиме без храничка, а лете без абичка."
Когато стигна до края на гората, вече се беше стъмнило. Под едно дърво лежеше дребничко старче с дълга, зелена брада. То охкаше тежко.
- Добра среща, дядо - поздрави Генчо. - Какво ти има, че пъшкаш така?
- Добре си ме срещнал, пътнико. Как да не пъшкам, като от три дни залък в устата не съм сложил?
- А, туй ли било? На, вземи малко хляб и сирене. Друго нямам ...