Младен се огледа самодоволно в огледалото и се усмихна.

Той беше от еднo малко, забравено от Бога село, чиито жители се вълнуваха само от посевите си и животните, които отглеждаха. Бащата на Младен цял живот се беше опитвал да направи от сина си свой наследник, но Младен нямаше намерение да се заробва с кърска работа. Въпреки неодобрението на баща си и финансовата невъзможност на семейството да го прати да учи, Младен знаеше, че няма да остане да остане завинаги в това село, той си беше поставил високи, далечни цели и нищо нямаше да го спре да ги постигне.

Огледа се отново и си спомни много добре първия път, когато стъпи в Рим. Въпреки, че беше уверен в успеха си, когато напускаше селото, когато за първи път се докосна до това място, го полазиха тръпки. Не беше сигурен какво точно го очаква, не беше сигурен, че ще се справи, не беше сигурен, че хората тук ще харесат него – малкото, недодялано, селско момче.

Но той се справи. Перфектно и блестящо. Сякаш беше роден за Рим. Нямаше нещо, което да му се опъне, ако си постави за цел да се справи с него. Хората го харесваха и бързо си намери среда. Най-накрая се чувстваше като себе си, а не самотен и неразбран, както се беше усещал в родното си село.

Само му се искаше да може да каже на нея. Човека, който обичаше повече от всичко на света. Този път Младен се огледа и потрепери. Днес тя идваше да го посети за първи път, откакто той беше пристигнал в Рим. Силно се надяваше и тя да се зарадва, заедно с него, за успехите му.  Но не знаеше дали след като цял живот беше прекарала на село, дали няма сега да я стреснат блясъка и цветните хора на Рим… Младен усещаше как го обзема тревога.

Станка най-накрая щеше да посети сина си за първи път, откакто беше напуснал селото. Въпреки че мъжа й все още се сърдеше на това решение на Младен, Станка пък беше горда, че нейното дете беше един от малкото местни младежи, които бяха успели да заминат за голям град и да се установят там. Нямаше търпение да види упоритото си момче.

Таксито спря. Станка плати, слезе, огледа се и с недоумение се обърна обратно и тропна на стъклото на шофьора.
– Ама Вие да не сте се объркали нещо?
– Булевард „Васил Априлов“, номер 72, нали така? Това е адреса. – таксиджията отговори с досада и замина към близката стоянка за таксита.

Станка стоеше на тротоара със зяпнала уста и дори не забелязваше  минувачите по улицата, на които пречеше да разминат с нея.  Пред погледа й всичко беше в неонови светлини, а най-голямата от тях гласеше – „Клуб-кабаре Рим“.  А до самия вход имаше снимка на красиво момиче, в ярка, сценична рокля и друг надпис – „Тази вечер програма със специалното участие на Сеньорина Мадлен“. А въпросната Мадлен изглеждаше толкова позната на Станка…

19.03.2016
гр. Сопот