Да се страхуваш да пораснеш
Химикалката се плъзгаше нетърпеливо по редовете, а те се омастиляваха с неравномерно изписани букви. Ръката, която здраво стискаше химикалката, беше бледа и студена. Ноктите бяха леко потъмнели, но грижливо оформени. На един от дългите и тънки пръсти като на пианист блестеше бледо-лилавият скъпоценен камък, разположен на потъмнял от времето сребърен пръстен. Изпълниха се десетина реда, след това половин страница, лист, два, три, а ръката продължаваше да пише все така припряно и неравномерно. Това, което пишеше ръката, не приличаше никак на свързан текст, по-скоро представляваше нахвърляни набързо бележки, сякаш бързаше да запише всяко чувство и знание, преди да го е загубила завинаги. Изведнъж ръката спря да пише, пусна химикалката и се зарови в гладките и лъскави коси, разкриващи едно нежно личице. Момичето, чиято коса, с цвят на абанос, се спукаше права, а в краищата на красиви къдрави кичури, имаше дълбок и съсредоточен поглед. На иначе невинното и младо ...