Сънят... Една илюзия... Едно докосване... Една мечта... Един кошмар... Време. Без граници, без условия, без мисъл, просто усещане... Усещане за нереалност, вечност, неизмеримост. Свобода, чувства, магия... Има ли думи, които да опишат състоянието ни, когато сънуваме? Има ли място, на което да попаднем и в реалния свят? Действия, които можем да повторим след като се събудим? В него не съществуват години, месеци, дни, часове... Безмерност...
Сънувах себе си. В свят на болка, отрицание, робство. Един свят, в който първооосновата е материалното, егоцентричното, студът. Място, толкова нехармонично и чуждо. Огледах се... Покрай мен толкова много хора, а аз бях сама. И никой не ме чуваше, виждаше, дори чувстваше. Бях напълно излишна, напълно чужда, напълно самотна.
Познавах ли тези хора? Да, това бяха моите приятели, моите близки... това бяха “моите” хора. Тогава защо ме подминаваха? Не ме ли познаха? Та аз съм тази, която ги разбираше, подкрепяше и беше с тях. Тази, която чуваше усмивките им ...