Когато преди година катастрофата ѝ го отне, светът и се срина. Днес болката беше все така силна, но тя като, че свикна с нея. Беше пролет и цветята, които засади на гроба му цъфтяха и ухаеха в цялата си прелест. Седя дълго на студения бетонов ръб, взряла се в снимката му. На тръгване друго оградено място привлече вниманието и. За момент завидя на хубавата градина зад оградата. Сякаш забрави че там някой спи последния си сън и някой от скръб е направил тази градина, също като нея. До паметника стоеше млад мъж... на снимката, млада жена. И той се взираше в отишлите си очи..., също като нея преди малко. Отмина...
След няколко дни и двамата пак бяха там. Той влезе след нея в малкия параклис да запали свещичка. Погледнаха се... кога се заговориха не разбраха. Една и съща катастрофа беше отнела сърцата им. Гробището им ги върна.
– Знаете ли, кога разбрах, че той е моето прераждане? – попита булката, без да очаква отговор от гостите.
– Когато той каза, че живота и жената от снимката на паметн ...